През последната, петата нощ, мъжете се качвали на покривите на къщите си, сядали там и обръщайки взор на изток, търпеливо очаквали изгряването на Слънцето. Страхувайки се дори да си шепнат помежду си, те безкрайно дълго се взирали в черния пуст хоризонт. Никой не знаел дали светилото ще се издигне отново над покорно приготвилото се за заколение мироздание. Всеки индианец разбирал, че Слънцето може никога повече да не изгрее, и тъмата ще се възцари във Вселената навеки, предричайки скорошното й разпадане, както е и записано в свещените книги.
И едва когато то най-сетне осветявало далечните тъмни хълмове и короните на дърветата, те слизали долу и съобщавали на близките си благата вест: тъмата се е разнесла, светът е пощаден — поне за още петдесет и две години.“
Омаян от нарисуваната от Ягониел картина, аз застинах насред кухнята с книгата в ръка. Тези пет страшни дни в навечерието на края на света, описани от него, ми напомниха моя собствен живот през последните седмици. Като не владеех опита за защита от зли духове, който за своята хилядолетна история бяха насъбрали индианците, аз се оказах почти в същите условия, но бях къде-къде по-уязвим. Нямах омагьосано копие и не знаех, че светлината привлича духовете. Няма да взема да чупя семейното венецианско стъкло и бохемския порцелан даже сега и всичко, което мога да направя, е за стотен път да се прокрадна до шпионката, боязливо да погледна през нея, да подръпна дръжката на вратата и да се върна в кухнята — единственото място на света, където се чувствам в относителна безопасност. Зад прага ми се вие на кълба тъмнината, пред къщи бродят разбудените от нехайните конкистадори демони на селвата и на мен не ми е разрешено да напусна тази призрачна пътека, макар да не разбирам защо вървя по нея и накъде води тя…
„До Нова година остава една минута!“ — съобщи говорителят и млъкна, като даваше възможност на слушателите във весела паника да грабнат чашите за шампанско, да запалят бенгалските огньове, да загасят лампите и да охлабят телта на същата онази бутилката.
Спуснах се към хладилника, сграбчих шампанското и успях да изстрелям тапата към тавана точно заедно с дванайсетия удар на Кремълския часовник. После ливнах в чашата сладка пяна, разтворих прозореца, отпих малка глътка и подложих лицето си под порива на мразовития вятър, който слабо миришеше на приятно изгоряло, като че ли някъде наблизо палеха печка с дърва. Точно в чашата ми кацна огромна ажурна снежинка и аз се усмихнах, чувствайки как очите ми се пълнят със сълзи.
За мен беше много важно да успея. Когато знаеш, че правиш дори най-обикновени неща за последен път, те придобиват особена сладост и нов смисъл.
„Честита Нова година!“ — скъсваше се да вика радиото…
El Encuentro con el Destino34
Ягониел само още веднъж подкрепи моите собствени заключения, потвърди обективността и фаталността на вселенските процеси, в които аз случайно бях надникнал. Но дори да получа още десет доказателства за здрав разсъдък, това не променяше нещата: останал без помощник и без надежда да узная как е завършила онази експедиция с петстотингодишна давност, аз изгубих единствения ключ към шифъра, с който бяха кодирани разиграващите се с мен и с целия свят събития.
Донесох от съседната стая листовете на последната глава и докато човърках с вилицата руската салата, ги препрочетох. Добре помнех съдържанието на последните страници, но търсех едно: каквото и да е споменаване на събития, по-късни от онези, на които бе посветена главата. В дневника доста често се срещаха такива позовавания за открития и изводи, направени от автора по-късно; те намекваха, че всички описани нещастия той е преживял благополучно, а самите бележки са съставени доста по-късно, когато вече му е била известна цялата история от начало до край.
В последната глава обаче нищо не намекваше, че хвърленият в кладенеца конкистадор е успял да излезе оттам жив. Аз май все пак правех изкуствено дишане на посинял и подут удавник. Да върви по дяволите, казах си. Колкото и трудно да беше за мен това решение, не биваше да отстъпвам. Той е мъртъв, както са мъртви преводачът испанист, служителят от бюрото „Азбука“, както и моята нещастна съседка. Упокой, Господи, метежната му душа, или каквото там са казвали испанските свещеници през шестнайсети век в такива случаи.
И тук, сякаш се прощаваха с покойника, навън силно завиха кучета.
Сърцето ми се откъсна и се стовари надолу: уличните кучета бяха станали за мен херолди на посетителите от отвъдната страна, възвестяващи със своя вой пристигането си в нашия застинал от ужас свят. Нима те се завръщат?