И сега? Богове, ами сега? Да постъпя, както казва Ягониел ли? Да загася, да се опитам да стана невидим за духовете? Да счупя някакви съдове? Щом не мога да отблъсна нападението им, поне да опитам да се скрия…
Крадешком се промъкнах в коридора, заключих всички ключалки наведнъж, изключих бушоните, отново подръпнах вратата, сложих резето, после опипом се върнах в кухнята, на една глътка допих останалото в чашата шампанско и напосоки я хвърлих към плочките над плота. Стъклената чаша тихичко изписка, на пода се посипаха стъклени пръски; удовлетворен, аз приседнах на крайчеца на дивана и замрях, целият наострил уши.
Кучетата млъкнаха и за известно време навън стана съвсем тихо. После някакъв пиян закрещя песента за премръзналия файтонджия, последва я продължителна канонада от фойерверки и пиратки и отново настъпи затишие. На стълбите и в коридора май всичко си оставаше спокойно. Макар че очите ми вече бяха свикнали с тъмнината, без лампа все едно си бе страшничко. Но ако индианският начин за защита от бесовете действа, да го пренебрегвам в такъв момент би било непростимо безразсъдство.
Не издържах тъмнината и очакването и след десет минути все пак си позволих да запаля свещта на масата, за което съжалих веднага.
От стаята — по-точно даже не от самата стая, а някак от улицата, но през отворения прозорец — се чу далечен, приглушен вик. Какво викаха не можеше да се разбере, обаче ми се стори, че са откъслеци от испански думи. Възможно бе да е нещо като „vien aqui“35, но не бих се заклел: в онзи миг аз мислех за съвсем друго.
Прозорецът на стаята беше акуратно уплътнен за зимата, а горното прозорче — затворено с райбер; извършвайки вечерния обход на крепостта, аз бях го проверил както трябва. Нима все пак се е отворило? Но как? Или пък, което е доста по-гадно, звукът не идва отвън?
Дори при моето безгранично уважение към авторитета на Е. Ягониел не се осмелих да отида в стаята без осветление. Рискувайки да се демаскирам, аз високо вдигнах чинийката с обраслата с потекъл восък свещ и бавно тръгнах напред. В ушите ми глухо биеха огромните индиански барабани: боговете виждат, че в онзи миг аз бях готов за всичко — и за нападение на свиреп ягуар, и за среща лице в лице с безстрастния пазител на гробниците на маите…
Обаче там нямаше никого; очаквах да видя поне издутата като платно на лодка завеса — това би означавало, че прозорчето все пак се е отворило, и странните звуци долитаха отвън. Но в стаята цареше пълно безветрие и макар нервите ми вече да се бяха разшавали, не можах да открия нищо по-плашещо от играещата на жмичка с мен сянка от превзетата антикварна мебел. Само старото огледало, което висеше на далечната стена, едва се бе изкривило.
Това огледало беше част от наследството, което ми остави баба. Огромно, почти човешки бой, то имаше масивна позлатена рамка, украсена с богата дърворезба. Бог знае на колко години беше — баба ми го бе наследила от своите родители заедно с бюфетите и столовете от карелска бреза. Със сигурност е на не по-малко от сто и петдесет, увери ме оценителят, когото повиках.
Аз почти не го ползвах: за дългия си живот огледалото беше доста помътняло. Вероятно се бе повредила амалгамата или пък самата повърхност на стъклото. Честно казано, не го обичах особено. Отражението в него винаги беше някак разлято, невярно, а понякога — ако гледаш в него под определен ъгъл — и изкривено, но не забавно, като при кривите огледала, а някак неприятно, отвратително, сякаш гледах спиртосан изрод в музей. Да си фокусираш погледа върху отражението си в него беше невъзможно и след половин минута опити да го направиш започваха да те болят очите. Да продам огледалото в антикварен магазин не ми позволяваше семейният кодекс на честта, затова аз се ограничих с това, че го закачих на най-далечната стена, почти в ъгъла, за да попадам в полезрението му колкото се може по-рядко. Там си остана да виси като стар паяк, протегнал нишките на отраженията си навсякъде, докъдето можеше да стигне. Ако се случеше да се окажа в пределите на досегаемостта му, огледалото алчно притегляше погледа ми и тогава се виждах в него с крайчеца на окото си, подчинявах му се и за няколко секунди се приближавах към него — да се видя с неговия мътен старчески поглед и да го подхраня.
Рамката му обаче бе изработена превъзходно и въпреки почтената си възраст, огледалото беше доста здраво. Веднъж прогнилият му дървен дюбел, който го държеше към стената, не издържа солидното му тегло и то се стовари на пода от еднометрова височина. Единствено от рамката се отчупи едно парче, което после без никакви проблеми бе залепено на мястото му, обаче дърводелецът строго ме предупреди, че следващото подобно сътресение може да завърши плачевно за огледалото.