— Страхотно! Иначе за какво са приятелите? — просия Хенри Гросбок. Бузите му се зачервиха. Той отпи от чашата си и се изправи.
Когато стигна до вратата, Хенри се завъртя и впери поглед в лицето на Стив Ралфс.
— Боже Господи, това да не би да са сълзи?
— Мисля, че да, Хенри.
— Ха така, сега вече по̀ ми харесва. Не са сълзите на Ивлин, разбира се, а и не хълцаш силно. Но ще свърши работа. Много благодаря.
— Няма защо, Хенри.
— Добре. — Той отвори вратата. — Е, трябва да вървя.
— Само да не е прекалено скоро, Хенри.
— А? Не, разбира се, че не. Няма закъде да бързаш. Довиждане, приятелю.
— О, довиждане, Хенри. — В гърлото му се надигна друг странен звук.
— Да, да — усмихна се Хенри. — Продължавай така, докато мина по коридора. Е, както казваше Гручо Маркс…
И изчезна. Вратата се затвори.
Стив Ралфс бавно се завъртя, отиде при телефона, седна и набра номера.
След малко слушалката от другия край на връзката изщрака и се чу глас.
Стив Ралфс избърса очи с опакото на ръката си и накрая каза:
— Ивлин?