Е, и аз можех да поускоря някои неща. Извадих предавателя на компресирани сигнали от торбата и изпратих на Мик Оуен кратко съобщение, че съм открил бактериологическо оръжие. Обещах отново да му се обадя след два часа, за да му дам конкретни данни. Изпратих кратко съобщение до останалата част от групата си да се омитат. След това двамата с Уондър се заловихме за работа.
С известни усилия нагласихме импровизирано експлозивно устройство. Взех парче пластичен експлозив C-4 с размерите на топка за голф и забих в него детонатор, нагласен на десет минути. Навих един презерватив отгоре му, за да не се намокри, и го завързах. Докато гласях своето импровизирано експлозивно устройство, Уондър правеше друго. Защо две ли? Защото така ме научи Ев Барет преди двадесет и пет години. „Глупав, смотан смотаняк — ръмжеше той, — какво, по дяволите, ще правиш, когато си на пет метра под водата и имаш само един шибан детонатор? Отговори ми, некадърен, видиотен заднико.“
Метнахме двете експлозивни устройства в най-дълбоката част на басейна и гледахме как потъват между варелите с отработен плутоний. С малко късмет след около четвърт час щяхме да възпроизведем миниверсия на Нагасаки.
Беше време да тръгваме. Метнахме непромокаемите торби на рамо и след като проверихме дали е чисто, се измъкнахме през вратата.
Останах близо до сградата. Уондър вървеше близо зад мен. Сигнализирах с ръце. Прекосяваме площадката, преминаваме край генераторния блок и излизаме на север от административната сграда, където оградата беше само единична. Той кимна и вдигна палец.
Гледах Уондър и затова не видях Марсел Мустака, който се появи зад ъгъла на навеса. Всъщност аз направо се блъснах в кучия син.
— Excuzes112 — опита се да се извини той, но разбра, че не сме се запознавали. Сигурно ни е взел за нощните пазачи.
Не се поколебах. Казах „Parfonnez-moi“113 и го фраснах. Той се свлече с класическо галско учудване на лицето си.
Претърколих го и бързо го пребърках, извадих портфейла му и всички листчета хартия, които носеше в себе си. Подадох непромокаемата си торба на Уондър и метнах Марсел на рамо. Исках да му задам някои въпроси, но сега не му беше нито времето, нито мястото.
— Хайде.
Нямах настроение да чакам, защото след няколко минути радиационният фон щеше да се увеличи значително.
Двамата с Уондър се затичахме по пътя, по който бяхме дошли, край ниския парапет около противоаварийното помещение. Безжизненото тяло на Марсел подскачаше на рамото ми. Тъкмо си помислих, че сме успели, и се включиха контролните уреди за измерване на радиацията.
Имах чувството, че всички шибани клаксони, сирени и свирки и проклетото осветление в цялата електроцентрала се включиха наведнъж.
— Какво е това, мамицата му?
И аз не знаех какво е, мамицата му. Единственото, което ми дойде наум, беше, че или не сме се измили добре и сме задействали някой от шибаните противорадиационни датчици, или пък са знаели, че сме тук, и задействаха капана си.
Обадих се за разяснение на ситуацията. Резултат: двамата с Уондър бяхме единствените на територията на централата. Всъщност това беше добра новина, защото трябваше да се притесняваме само за себе си. Промъкнахме се край обезопасителната сграда, прекосихме малка затревена площ зад енергийния блок и внимателно преминахме край стъклените стени на модернистичния контролен център.
Пуснах тялото на Марсел на земята и клекнах до него, когато един четириок тъп инженер с бяла престилка излезе от една странична врата, облегна се на стената и запали цигара на около петдесетина сантиметра от единствената сянка наоколо. Мама му стара, нима не знаеше, че пушенето е опасно за здравето ми? Изправих се. Той се обърна към мен, челюстта му увисна и понечи да каже нещо.
Но не каза. Стиви се появи зад него, стисна го за врата и нежно го положи на тревата. Затичахме се към административната сграда. Уондър пръв прескочи оградата и ми помогна да прехвърлим Марсел над острата като бръснач бодлива тел. Тя го поразкъса, а и той падна на главата си, но какво от това. Бързахме, без да обръщаме внимание на сензорите, камерите и останалите устройства за откриване на нападатели. Излязохме и понесохме топките си бързо към мястото на срещата ни.