— Няма проблем. От общия ни познат разбрах, че имате приятели тук.
Питаше дали познавам много от италианските водолази — „Incursari“ — и дали и те ме познават. Добре.
— Да, много.
— Тогава да идем в една чудесна малка trattoria117 извън самата Ла Специя, за да може всичко да бъде по-дискретно. Има едно малко ресторантче, което се нарича „Гамберо“. Да се срещнем там в двадесет и тридесет. Няма как да не го забележите. А и близо до него има хотел, в който може да останете.
— Mille grazie, Collonello.118
— Няма нищо, signore119. — Телефонът замлъкна.
Предложенията му ми звучаха добре. Но за да сме сигурни, че не ни правят номер, веднага отидохме на пристанището и огледахме ресторанта и улиците около него. Параноя? Може би, но не исках изненади.
Започнахме контраразузнавателни мерки към 18,30. Към 21,05 реших, че всичко е готино. Събрахме се, влязохме в ресторанта и си поръчахме шест гарафи с vino di tavola120. Ресторантът имаше изглед към пристанището и ние избрахме голяма маса до прозореца. В ъгъла седеше единственият друг посетител — дребен човек, който невероятно много приличаше на Порки пиг121. Облечен беше в неподходящо, крещящо карирано спортно сако, косата му беше пригладена с брилянтин, а мустакът му — тънък като молив. Трудеше се върху чиния с пържени в олио сепии и литър бяло вино.
Сърбахме и гледахме как Порки изяде две чинии и изпи втора гарафа с вино. Усети, че го зяпам, и ми се усмихна. Почувствах се тъпо. Поръчахме още vino и ордьоври. В края на краищата вече минаваше 21,00, а полковника още го нямаше. Към 21,30 започнах да се притеснявам. Порки стана и се запъти към нашата маса.
— Вие трябва да сте signore Снърд. Buona sera.122 Аз съм Лучиано Анджелоти. — Усмихна се. — Моля ви, signore Снърд, вдигнете челюстта си от пода.
— Вие ли сте colonnello Анджелоти?
— Si.
— Но…
— А, сметнали сте, че след като съм приятел на вашия приятел Мик Оуен, съм от — как се казва — Специализираните сили, si?
— Si.
— Напротив. Познавам Мик от много години. Станахме добри приятели, когато подкрепих една — как се казва — съвместна дейност, да? В Сардиния. Имах нужда от нещо. Той ми го достави. Можеше да си навлече големи неприятности за това — може би щеше да загуби кариерата си. Но все пак отиде и ми го достави. Много, много му бях благодарен.
— Такъв си е Мик.
Италианецът кимна.
— Да, Мик е такъв. Е, оттогава сме — как казвате — общество за взаимопомощ.
— Били ли сте някога в Специалните сили?
Анджелоти избухна в смях и потупа голямото си коремче.
— Никога, signore — отговори с престорен гняв. — Аз не плувам, не съм се квалифицирал за парашутист и честно казано, не съм стрелял с пушка от базовото обучение насам.
— Е, тогава какво правите?
Усмихна се благо, дръпна един стол от съседната маса, седна на нашата и си наля огромна чаша с вино. Огледа през дебелите си очила с тънки метални рамки стрелците ми и виното.
— Най-напред от името на Италианските въоръжени сили — макар че никога няма да им кажа за посещението ви — позволете да ви посрещна с добре дошли в Италия.
— Mille grazie, Collonello — каза Томи. — За нас е чест да бъдем заедно с вас тази вечер.
Анджелоти си наля още една чаша вино и я изпи, сякаш беше вода.
— Учтиво момче е — каза той и посочи Томи. — Добре сте ги обучили, полковник.
— Благодаря ви.
— Няма защо. — Изпи още една чаша вино, откъсна крайщника на хляба на масата и го попи в олиото, останало в една от чиниите с ордьоври. Невероятен беше. — Питате за поста ми. Просто. Аз съм регионалният офицер по снабдяването за всичките Италиански военноморски специални сили.
Напълних чашата си, докоснах я до неговата и пресуших виното на една глътка.
— За мен също е огромно и изключително удоволствие да се запозная с вас, полковник — казах и нито една сричка от думите ми не беше невярна.
Напуснахме Ла Специя тридесет и два часа по-късно със седем чанти, пълни с разни неща, двадесет хиляди английски лири в банкноти по петдесет и киселини в стомаха от световна класа. Как само ядеше този човек. А да не говорим, че попиваше грапата като spugna123.