За по-безопасно заобикаляхме големите градове и преминахме по Адриатическото крайбрежие през Анкона, Пескара и Бари. Всичко се развиваше така гладко, че започнах да се плаша. Но не трябваше. Мистър Мърфи ни настигна при Бриндизи. Изпуснахме ферибота за Корфу за четиридесет и пет минути. Тъй като сега не беше туристически сезон, нямаше да има друг ферибот ден и половина. Затова се настанихме в един хотел с една звезда и кротувахме. После преминахме през небрежната митническа проверка, гледахме как паспортите ни се подпечатват, качихме се и седнахме на дървените пейки за предстоящото седемнадесетчасово плаване до Керкира124. Оставихме мерцедеса пред хотела, но моторите взехме със себе си. Вероятно щях да успея да ги заменя срещу превоз с някоя рибарска лодка от Касиопи или Нимфаи до Албания, за да не се наложи да преминаваме през Гърция и през още една гранична проверка.
Застанах на кърмата, за да гледам как италианският бряг изчезва в мъглата зад разпенената вода след ферибота. Дизеловите двигатели, работещи с гърлено ръмжене, караха палубата да потреперва. Денят беше сив, ветровит и студен. Валеше непрестанен, мокрещ дъждец, от който подгизвахме до кости.
А през изминалия половин час отново ме обзе онова неприятно чувство в стомаха, което се явява винаги преди нощен десант в опасна, непозната територия. Господи, как мразя скокове без предварителна информация.
Част четвърта
Делта
Глава 16
Пристигнахме на международното летище в Карачи без премеждия и взехме две таксита за десетината мили до града, като платихме по-малко от два долара за всяко. Митническите и емиграционни власти ни претупаха за нула време. По дяволите, човек можеше да донесе цяла ракета „Томахоук“ с ядрена глава в Пакистан и пак да не обезпокои митническите служители, стига да има достатъчно пари в ръка, за да заплати подходящ бакшиш. Затова беше лесно за седем мъже с бойни раници, полуавтоматични пистолети и петстотин куршума. Разбира се, ние бяхме от добрите!
Приятно ми беше отново да видя Пакистан. Любимата ми страна с люти ястия, студена бира и топло време щеше да е едно страхотно място за ваканция. Но, разбира се — нека не изпадаме в незначителни подробности, — ако се изключи дневната порция от автомобилни бомби, отвличания, разбойници и крадци. Всъщност точно такива са местата, където обичам да ходя, за да си прекарвам добре. Някои обичат да ходят на лов за диви мечки в Арканзас или за планински кози в Монтана или Айдахо. Аз предпочитам онзи вид двукрак едър дивеч в места като провинция Синд или Карачи.
Отседнахме в „Шератон“ в Карачи, просторния хотел с четири звезди, където бях взел стая с името на „Глобал тек интернешънъл“, за да върна отвлечените им инженери. Този хотел ставаше идеално за временна оперативна база. Комуникациите са по-добри от тези на много пакистански правителствени служби. Има голям плувен басейн, където момчетата могат да тренират мускулите си, четири ресторанта, а дори и пътека за джогинг, която се вие из огромна градина, оградена със стена.
Докато хората ми си играеха на туристи, набрах номера на Икбал. Един напевен глас отговори:
— „Глобал тек интернешънъл“. С какво мога на вас помагаш, моля?
Аз казах кого търся.
— За кого да предам?
— Стар приятел.
Настъпи кратка пауза. После се чу гърленият глас на Икбал:
— Пенсиониран инспектор Шах.
— Много добре знам кой си, миризлив мюсюлмански задник такъв, дето само набиваш свински пържоли — отговорих вместо поздрав. — Въпросът е знаеш ли аз кой съм.
Понечи да отговори.
— Никакви имена — предупредих го. — Не забравяй, че и телефоните имат уши.
— Ти си онзи, когото наричах необрязана гадина — отговори той, без да се замисля. — Онзи, който използва дясната си ръка, за да яде с нея хляб и да си бърше недостойната цепка на задника.
— Същият.
Икбал избухна в смях.
— Добре дошъл отново в родината ми, Гад паша.
— Благодаря за снизходителността ти, мой тлъстоуст приятелю, чукач на камили и бивш държавен служител. Но сериозно, спомняш ли си къде споделихме първия си обяд?
— Тогава ти каза „Идвай, сладолед“ — засмя се Икбал. — Как бих могъл да забравя?
Същото се отнасяше и за мен. Шест часа след като бях кацнал в Карачи от името на „Глобал тек интернешънъл“, Икбал, назначен за мой „пазач“, ме беше завел в един местен ресторант, където готвеха къри, за да ме посвети в своята култура. Както мексиканците обичат да демонстрират мъжественост, изяждайки като бонбони цели паници с люти чушки и искат от нищо неподозиращите си гости янки да сторят същото, или йеменците наливат пълни лъжици с harif125 на наивните англоезичници, така и пакистанците стряскат новодошлите посетители, като ги водят в ресторанти, където кърито е толкова люто, че се е случвало сосовете да прояждат алуминиевите съдове, в които са сервирани.