Бившият полицай ме беше завел точно в такъв ресторант — една дупка встрани от улица „Чундригар“. От чиниите с къри се вдигаше пара. Люто беше — толкова люто, че ръцете ми се покриха с капчици пот, когато започнах да си вземам с лъжицата. Но Икбал не знаеше нещо за моето кулинарно минало. Няма ядене, което не бих ял. Когато през седемдесетте години служих в Пном Пен като американски военноморски аташе, колегите ми кхмери ме водеха на различни пирове с кобра по камбоджански. Менюто включва пет блюда, сготвени с кобра — идеалното ястие за змиеядец от Военноморските сили. Започва се със салата от кожа на кобра, преминава се на кебап от кобра, яйца от кобра, кръв от кобра и се стига до кулминацията — le venin126, самата торбичка с отрова, консервирана в коняк.
Но кобрата е само едно от екзотичните ястия от кухните на страните от Първия, Втория, Третия и Четвъртия свят, на които съм се наслаждавал през изминалите тридесет и повече години. Печен волски пенис? Превъзходно. Белени кокоши клюнове? Ядях ги с цели чинии. Куче? Позволете да кажа, че изразът „Колко струва кученцето?“ означава нещо съвсем ново, когато става дума за ресторантска витрина. Сурови маймунски мозъци? Да. Крокодилска опашка? Поръчвал съм ги печени, варени, задушени и мариновани. Рибешки очи? Най-хубави са пържени, като овнешките тестиси.
Затова малкият опит на Икбал да се избудалка с мен не успя. Всъщност той беше улеснил нещата. Първо, доведе ме в ресторант, където сервират къри на световно ниво. Второ, в чинията нямаше нещо, което да не можех да разпозная. Не само изядох две чинии, но поисках и допълнително чушлета, които също изядох.
Икбал беше впечатлен. За първи път виждаше гринго, който беше успял да премине четвърт чиния, и ми го каза.
— За мен е чест, че дойдох да обядваме — казах, след като бяхме приключили с обяда, — но има ли къде да намерим сладолед?
— Защо? — попита той.
— За да мога утре сутринта да седна на трона и да викам „Идвай, сладолед“.
— Трон? Идвай, сладолед?
Замисли се над думите ми с лице, сгърчено от напрежение. След това се ухили широко и започна да се смее.
— Разбирам, разбирам — гордо каза той. — Това е клозетен хумор. Съвсем по британски.
И досега се хили, като се сети за това:
— Разбира се, че си спомням.
— Това ме радва, Икбал. Ще бъда там до петнадесет минути.
— Аз ще съм там след десет и ще те чакам.
Аз пиех бира, а Икбал — чай. Радвах се да го видя. Беше остарял. Мустаците и брадата, някога разкошно черни, сега бяха прошарени. От горещия климат ръцете и краката му бяха се набръчкали като стара кожа. Но беше запазил ярката си усмивка, белите зъби и бързия ум. И навярно в цялата страна няма човек, който да може да задвижва нещата така бързо и така добре като него.
Наведен над зеленчуковото къри, по-люто, отколкото го помнех, обърсах потта от лицето си и разказвах на Икбал за целта на посещението си. Е, винаги съм смятал, че ако човек не се поти, значи не се храни. Разбира се, не му казах всичко, а само основните факти: че търсим човек на име Ишмаел, лорд Брукфийлд от Лондон, който е пристигнал преди три до пет дни с частен самолет. Исках да намеря този човек и да го следя, без да събуждам подозрение. Исках да ида навсякъде, където ходи и той. Нуждаех се от жилище, транспорт, оръжие и разузнавателни данни. Икбал кимна със сериозно изражение, докато му разказвах какво искам да правя.
— Разбира се, това е възможно — отговори, — но струва пари.
Извадих предварително подготвена пачка с банкноти от петдесет лири от найлоновата торбичка, която носех закачена на врата си.
— Това трябва да е достатъчно като за начало.
Опипа парите с два пръста на дясната си ръка.
— Деветстотин английски лири.
— Не си загубил навика, а? Много близо си. Осемстотин и петдесет.
— Това може да отвори доста врати.
— Добре. И сега — трябват ни коли.
— Нямате проблеми. Мога да сложа ръка на два стари ландровера.