Обърнах се към вятъра и почувствах възходящо течение. Лошо. Един от проблемите по време на такива скокове е разпределението на тежестта. Всички ние бяхме скочили по едно и също време. Но Томи и Гризача тежат с 34 килограма по-малко от мен. Моята скорост на падане, около 5,2 метра в секунда, е по-висока от тяхната — около 4,9 метра в секунда. В крайна сметка става така, че аз трябва да се боря, за да се изкачвам нагоре, а те — да губят височина.
Още по-лошо е, когато попаднеш във възходящо течение. Тогава тежестта на тялото ми щеше да ми помогне да премина през него, докато Томи и Гризача ще бъдат всмукнати нагоре. За да компенсират, трябва да „захвърлят“ куполите си — опасна операция, при която трябва да дърпат надолу десните ремъци, за да завият надясно. При „плоските“ парашути всичкият въздух, уловен в клетките, излиза, парашутът става почти вертикален и бързо губиш височина. Проблемът е, че ако загубиш твърде много въздух, клетките ще започнат да се търкат една от друга, триенето ще предизвика разкъсване и, au revoir, sayonara135, майната ти и — пляяс!
Заради подобни капризи на съдбата винаги съм провеждал обучение в серии от по най-малко петдесет парашутни скока при цикли на десетдневно обучение. Тези маратони по парашутни скокове служеха на две цели. Първо, хората ми летяха заедно достатъчно дълго, за да изградят онази сплотеност на групата, която да им позволява да усещат инстинктивно какво прави всеки друг и да знаят как да реагират. Второ, самото количество скокове създаваше доверие в тези стрелци — като Стиви Уондър или Хауи Калуа, — които винаги вярват, че няма основателна причина да скачаш, ако самолетът е напълно изправен.
Погледнах висотомера. Намирахме се на четири хиляди и деветстотин метра — три хиляди метра или малко повече над върховете на планината под нас и малко повече над долините и високото плато. Това ми осигуряваше време за полет от десет до тринадесет минути, ако успея да удължа нещата. Натиснах копчето на компютъра. Бяхме на двадесет и три километра от целта — малко повече от четиринадесет мили. От опит знаех, че ако не попаднем във възходящ поток, щяхме да кацнем след десетина мили, а това значи дълга разходка в тъмното.
Висях на ремъците, изпаднал в депресия и замислен за още неща, които могат да се объркат. Списъкът беше много, много дълъг. Накрая, след четири минути, които ми се сториха половин час, шумоленето на купола се засили с една-две октави. В същото време натискът върху лявата ми топка ми подсказа, че се издигам. Проверих висотомера, после включих хронометъра. Изкачвах се. Много бавно, но се изкачвах.
Останалите от екипа бяха ли доловили промяната и бяха ли я компенсирали? Извих врат, за да ги видя. Забелязах три други купола, които ме следваха. Добре. Бързо погледнах електронния си часовник-хронометър и прецених, че за около две минути съм се изкачил с близо сто метра. Това означаваше петнадесетина метра на фона на предишното ми спускане със седемнадесетина метра в секунда — справедливо беше.
В нормални обстоятелства бих си седял в ремъците и бих се наслаждавал. Но тук имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисля — например кой загина. Дали не беше Уондър? Той мразеше скачането, но пък го правеше внимателно. Гадния веднъж се беше изтърсил като Хъмпти Дъмпти136 по време на учение по скачане от голяма височина. Наложи се да го сглобява цялото кралско войнство (а да не говорим за всички най-добри кралски неврохирурзи). Томи беше голям парашутист — роден за тази работа. Обичаше да се мята от самолети. Пачия крак — също. Хауи Калуа беше направил повече от сто скока от височина над двадесет и пет километра. А Гризача участваше в отбора по парашутизъм на Военноморските сили. Разбира се, всичко това не означава абсолютно нищо при бойните скокове. Но даваше известно предимство — или би трябвало да дава такова. Разбира се, мистър Мърфи е винаги наоколо, за да обърква всичко. А да не говорим за Осмата заповед на войната със специални методи: „Не си въобразявай.“ По дяволите.