Затова, след като вдигнах ръка във въздуха и обещах да се предам веднага, след като кризата приключи (зад гърба си се бях заключил с пръсти), „Зелената група“ и тридесетте бойци на Мик излетяхме с хеликоптер от СЗУБ, кацнахме северно от полицейската станция до Хайд парк и се приближихме към Гроувнър скуеър по заобиколен път. Пристигнахме на обекта точно в 14,55 и веднага се заловихме за работа.
Британците вече бяха евакуирали хотел „Мариът“. Там разположихме командния си пост. Удобно беше. Всъщност хотелът е непосредствено до Главното командване — от покрива на едната сграда може да се премине на покрива на другата. Кухнята в мазето на хотела е разделена с една стена от парокотелното помещение на Главното командване. Имат и обща стена — тухлена, от времето на кралица Виктория, дебела метър и осемдесет. Чакаше ни сър Обри Ханском Дейвис с монокъла си. Той щеше да бъде наблюдателят от страна на Министерството на отбраната.
Сър Обри не изглеждаше никак доволен да ме види. Всъщност отказа да разговаря направо с мен. Кореспондираше чрез Мик. Нямах нищо против — точно сега не се нуждаех от превзетата му самодоволност.
Присъстваше и друг двуреден костюм на тънки бели райета. Този на заместник-секретаря на Министерството на вътрешните работи по въпросите на тероризма — слаб, дълъг, с жълтеникаво лице. Казваше се сър Родерик Таунли. Действията му обаче не подхождаха на външния му вид — вече беше отклонил телефонните линии до Главното командване. Това беше добре — ние можехме да се обадим до когото си пожелаем вътре, но те нямаха външна линия. Не можеха да звънят на пресата, а това значи никакви интервюта с разни задници от телевизията, радиоводещи или репортери. Щяха да разговарят единствено с нас и по наш график. Освен, разбира се, ако не си носеха клетъчни телефони и тогава щяха да разговарят с когото си пожелаят, мамицата им. Попитах сър Родерик дали не можем да намерим апаратура за заглушаване на клетъчни телефони. Отговори ми, че вече е изпратил за такава просто за всеки случай.
В същото време накараха лондонската полиция да образува широк кордон наоколо. Мик взе една туристическа карта и начерта правоъгълник с дебели червени линии — от Мраморната арка на северозапад слизаше до Парк лейн, пресичаше Маунт стрийт, качваше се на север до Дейвис стрийт, за да стигне до Оксфорд стрийт и отново слизаше до Мраморната арка.
— Никой да не влиза в тези очертания — нареди на полицая, който беше назначен за връзка с него. Никакви телевизионни камери нямаше да ни снимат, докато си вършехме работата.
Мик беше научил този урок по време на операцията „Нимрод“ до Принсес гейт, когато камери на „Би-Би-Си“ заснеха на лента цялото отвличане и го излъчиха на живо. Знаех, че на покрива има спътникова антена. На нея се хващаха „Си-Ен-Ен“, „Скай нюз“, „Би-Би-Си“, „Ай-Ти-Ви“140 — всички програми с денонощни новини. Тангата лесно можеха да следят какво правим, ако допуснехме дори само една камера на мястото.
Какво чувам, някой възразява ли? Значи смятате, че обществеността има право да знае. Е, съгласен съм с вас, така е. Веднага, след като си свършим работата, проклетите телевизионни мрежи можеха да интервюират когото си поискат. Но не сега. Не, когато животът на хората е изложен на опасност и когато дори една дума по невнимание на някой идиот репортер би могла да причини смъртта на невинни хора.
Разбрах, че почти веднага, сякаш четяха мислите ми, че „Си-Ен-Ен“ и „Дейли мирър“ наели хеликоптер, който се опитваше да се приближи достатъчно, за да използва един от хилядамилиметровите си обективи — от онези, с които снимат членовете на кралското семейство, докато се разхождат без горнища по Бахамските острови. Наредих да излети полицейски хеликоптер, за да пресрещне и да арестува кучите синове, а ако не се подчинят, да ги свали с изстрели. Освен това наредих оттук нататък да използваме само засекретени линии за комуникация. Нито един задник журналист нямаше да засече съобщенията ми.
Но пресата трябваше да бъде информирана.
Е, затова Господ е измислил хора с костюми — за да стоят там, да се люлеят на пети и да не казват нищо. Точно така постъпиха сър Обри и сър Родерик. Устроихме пресцентър в хотел „Парк лейн“ на близо половин миля от оперативния ни център. На всеки тридесет минути сър Родерик или сър Обри, придружени от един полицейски инспектор, се тътреха до микрофона и пет-шест минути мърмореха глупости, отделяха още пет минути за извикваните към тях въпроси, след което лениво се връщаха обратно в цирка. Изглеждаха нещастни. Е, майната им, защото не трябваше да харесват това, което правят. Просто трябваше да го вършат.