— Това го разбирам. Точно на такова нещо тюлените се учат по време на базовото обучение.
— Базово обучение ли?
— Базово обучение по подводна диверсия. Мислете за това като шестмесечно ритане по топките.
Погледна ме, сякаш съм му предложил нещо отвратително за ядене.
— Онзи вид усилие, който афганистанците използваха, за да изгонят съветските нападатели и да победят Червената армия, не може да се сравни с така нареченото базово обучение на армията — каза той с подигравателен тон. — Формирайте нова база на мисловните си процеси, полковник.
— Трябва ли?
— Да. Според нашия начин на мислене в Афганистан една от суперсилите в света беше победена от непрестанната вяра.
Нямах намерение да го оставя така.
— А да не говорим за онези седем милиарда долара помощ от Съединените щати.
Очите му светнаха гневно.
— Парите нямаха значение. Най-важното, полковник, е, че в нашата свещена война имаше три милиона мъченици, а ако джихад го изисква, ние сме готови да предоставим още три, четири, пет милиона, всички хора, които са необходими за постигане на целите на нашия джихад.
— Отново джихад.
— Да — отново джихад. Тотално усилие. Точно тази дефиниция ме кара да ви предупредя отново: не подценявайте тези хора. Може да бъде опасно за вас. В края на краищата ние победихме една суперсила.
Ето ти го пак — „ние“, а не „те“. Внимателно го изучавах. Изразът на лицето му беше страховит. Съвсем ясно беше, че е откачил.
Е, време беше да го върна отново в реалния свят. Изпих напитката си и шумно фраснах чашата на масата.
— Лорд Брукфийлд, имаше голяма разлика между Съветския съюз и Съединените щати. Повярвайте ми, прекарал съм повече от тридесет години в работа на точно това бойно поле, така че зная какво говоря.
— Но целта ви винаги беше да опазите своята страна — в стратегията си вие и Съветският съюз разчитахте на теорията на взаимно осигуреното унищожение, за да си гарантирате, че никой няма да стреля първи. Онези, които започват джихад, са различни. Те, полковник, желаят да заплатят всякаква цена. Смъртта не значи нищо. Вие, неверниците, не можете да достигнете дълбините на нашата страст. Освен това вашите военни са обвързани от прекалено много правила и политически решения, за да могат в наше време да са ефективен противник. Вашето общество е твърде голямо, твърде открито, твърде наивно, за да може да победи общество, което желае да се жертва, за да победи.
Усмихнах му се.
— Може би е така. Но пък нали съществувам и аз.
— А, да. Вие. Свирепият воин единак на Америка. — Изгледа ме по неописуем начин, но мога да кажа, че ми се струваше страшен. — Вие, полковник, сте едно предизвикателство.
Зелените му очи проникваха в моите. Изведнъж разбрах какво цели с всичко това. Това беше битка между мен и него. Хареса ми.
Сега беше мой ред. Започнах да го гледам, докато отвърна поглед.
— Ако някога сте чели книгите ми, лорд Брукфийлд, ще разберете, че тюлените са опасни, когато ги предизвикат. Всъщност ставаме абсолютно и шибано смъртоносни.
— Да, установих това.
— Е, установи и това, миризливецо, защото, както казваше старият старшина, „отново ще срещнеш този материал“: когато аз започна джихад, не вземам пленници.
Част втора
Браво
Глава 6
Извикаха ни в Пул в 6,00 за оперативка. Осемте ми стрелци от вила „Свирепия“ бяха пристигнали на летище „Хийтроу“ предишната сутрин — ох, просто съвсем забравих да кажа на П-П-П-Пинки за тях — и тръгнахме от Лондон в 01,00 в конвой от три сиви като бойни катери ландровера на главнокомандващия ВМС на САЩ в Европа. Карахме тромаво през пищната зеленина на Съри51 и точно след полунощ минахме край Уокинг52, Фарнъм53 и Алтън, проправихме си път в мразовитата тъмнина около Уинчестър54 и към 04,10 се объркахме из кръстовищата на Ромзи. Върнахме се, пресякохме Рингуд, когато се появи първата светлина на зората, и в 04,40 пристигнахме в Пул от изток, откъм Борнмът55.
Докато налучквахме пътя по древните улици, разбрах, че съм забравил колко потискащ беше този град. Пул е един неприветлив крайморски работнически град, където през Втората световна война е била построена казарма на Кралските военноморски сили. Бившето голямо пристанище Пул сега беше засенчено от по-новия си съсед Борнмът, който в края на деветнадесети век по време на кралица Виктория станал крайморски курорт. Постепенно по-малкото и по-бедно доведено дете Пул било съвсем забравено.