Разбира се, в много отношения този град ми напомняше за дома на моето детство. Също като Пул, Лансфорд, Пенсилвания, беше едно безцветно, потискащо място, в което човек живее, работи и умира. В Лансфорд живееш в жилище на въгледобивната мина, пазаруваш от „Канух“, където старият Канух отбелязваше с дебел молив в тефтер вересиите. Единственото успокоение се предлагаше в словашките барове, където сервираха спиртни напитки, бира и мариновани свински крачета на поколения закоравели от труда мъже с груби длани, които влизаха покрити с въглищен прах, мъже като дядо ми Джо Павлик.
Пул имаше свои семейни бакалници и кръчми, а и бордеи. И той страдаше от безвкусната, непланирана крайградска бъркотия от малки универсални магазини, зали за боулинг и кина с много екрани, до едно украсени с пластмасови декори в стил Тюдор.
Заваля силно — онзи тип просмукващ се до костите и подхранващ артрита дъжд, какъвто има само в Западна Европа. Чувствах го по бедрата и лактите си. Проправихме си път през града към остров Браунсий. Докато Томи Т. караше по тесните улици, аз гледах през предното стъкло полухипнотизиран от непостоянния ритъм на чистачките. Всичко беше така, както го помнех от дните си в „ТЮЛЕН-група 6“.
Легитимирахме се и преминахме през портала. Офицерската столова беше същата ниска, неприятна постройка, която помнех. Сигурен бях, че ястията в нея са същите безвкусни, лепкави буламачи, с които ме храниха преди, а тоалетната хартия в кенефа — гланцирана от едната страна и грапава като шкурка от другата и здрава като подгизнала кора за яйца. Продължихме нататък. Покритите с изтъркани тухли и напукан бетон пътеки блестяха на дъжда.
Томи спря пред щаба — паркира ландровера на мястото за посетители. Другите спряха до нас. Започнах да наблюдавам как моята мърлява тълпа бойци излизат и се протягат, без да обръщат внимание на пороя. Томи — винаги облечен по последна мода — носеше габардинен шлифер, сако и вратовръзка на Кралските военноморски сили. Всички останали, включително и аз, бяхме в цивилни дрехи — джинси, цели обувки или маратонки (аз бях със сандалите си), фланелки и различни кожени якета. Посрещна ни един излъскан младши капрал, който се усмихна широко на Томи, огледа ни, сякаш бяхме дошли от друга планета, и ни въведе в щаба на Специалните сили.
Новините, които Томи беше донесъл в Лондон при пристигането си насам, бяха толкова мрачни, колкото времето в момента. Нещата бяха лоши. Бойния дух го нямаше никакъв. Причината можеше да се резюмира точно с три думи: Шибаният Джефри Лайъндейл.
Томи беше усетил, че графът, изглежда, се интересува повече от удоволствията на Лондон, отколкото неговите стрелци да усъвършенстват крехките си, бързо забравящи се умения. Затова обучението им сега не беше на ниво.
Позволи ми да се отклоня, любезни читателю, за да поставя този печален факт в контекст. Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, всеки човек изстрелваше минимум три хиляди куршума дневно между различните цикли на обучение. Не ме интересуваше как стрелят — с една или с две ръце, — по дяволите, ако искаха, можеха да натискат спусъка с пишките си, това хич не ме интересуваше. Заповедите ми бяха прости и точни: да улучват карта с размер десет на дванадесет сантиметра върху мишена с човешки размери при всяко натискане на спусъка.
Това е най-важното за един стрелец: да улучва проклетата си мишена с всеки изстрел. Да улучва шибаната мишена независимо дали се катери по покрита с лед нефтена кула в морето, или с мъка се изкачва по хлъзгава и огъваща се стълба към борда на кораб, дали се хвърля от подскачащ хеликоптер, или пък излиза на гребена на някоя шибана вълна. Трябва да улучва, независимо дали е свеж или изтощен, трезв или махмурлия, отпочинал или уморен до посиране.
Умирам си от щастие сега, като гледам как командирите на диверсионни бойни части организират състезания по стрелба. Провеждат ги като обикновени стрелби по мишена — заедно със загревките и бавната стрелба. И какво правят участниците? Губят си времето да дупчат хартийки.
Да, но бойните действия не са като стрелбата по мишени. Адреналинът се покачва, сфинктерът се стяга, мисълта галопира, а отсреща има задници, които стрелят по теб. Това е познато като стрелба в състояние на стрес — ударението пада върху думата стрес. Влизаш през врати и се фрасваш в стени или мебели. Задимено е и се чуват шумове. Ти си ранен или объркан. И при всичко това трябва да улучиш тангото и да го убиеш. Начинът да го направиш е само един. Същият, по който стигаш до Карнеги хол56 — чрез упражнения. Трябва да изстрелваш стотици хиляди куршуми, докато стрелбата стане нещо естествено — като дишането. В „ТЮЛЕН-група 6“ използвах повече куршуми, отколкото целите Военноморски сили на САЩ.
56
Известна концертна зала в Ню Йорк, открита през 1891 г. с дарение от Андрю Карнеги, американски стоманен магнат и филантроп. — Б.пр.