Затова една дълбочинна мина беше изтърколена от Бъкингамския дворец и пусната върху Министерството на отбраната, откъдето беше шутирана към посолството на Съединените щати, а оттам — отбита на север към Одли стрийт, където — несъмнено, придружена от галон сироп „Малокс“ за главоболие — паднала върху бюрото на Пинки Прескът. Ханси каза, че страдалческите му викове се чували два етажа по-долу.
По тази причина нямаше окови и вериги, нито карцер в килия с размери два на два и половина, нито пръсване на задници. Но старият адмирал беше дал да се разбере, че ще ме застави да стоя само в жилището си, докато нещата се поуспокоят. Обаче изборът на жилището зависеше от Ханс, а не от Пинки. Той беше разпръснал и хората ми по четирите посоки на света — за да ги виждат по-рядко и да си спомнят по-малко за тях, после взе нещата ми от хотел „Мариът“, подаде ми една чанта с багаж и каза, че ми е намерил стая sans62 баня в клуба на Специалните сили — отдалечено от пътя убежище за бойци диверсанти на посещение в Лондон. Клубът се намира в Найтсбридж, в една непретенциозна и необозначена къща на Ханс кресънт между магазин „Хародс“ и Слоун стрийт. Ханси ми нареди да стоя там, докато изсвири отбой. Смяташе, че ще може да оправи нещата през следващите два-три дни.
Дори и да беше спасил задника ми, той ми разшири ануса в най-добрия стил на Ев Барет, като ми припомни в типичния старшински въздържан стил, че не може един шибан, смотан и скапан тъпак да изтакова майката на шибания смотан и скапан командир на шибаното военноморско поделение за антитероризъм, и то на територията на последния, след като двадесет и трима от неговите хора са се превърнали на хамбургер.
Вероятно имаше право, въпреки че според мен бях постъпил правилно. Когато поемеш командването на кораб или поделение във Военноморските сили на САЩ, поемаш пълна отговорност, пълномощия и отчетност за всяка частица от живота на хората си. Това не се прави никъде другаде в армията. Аз се отнасям сериозно към отговорността на командването. Считам, че на първо място са хората ми. Вярвам, че независимо от последиците за мен, хората ми трябва да бъдат защитени. Но вярвам и в споделената отговорност. Вярвам, че хората ми трябва да се грижат един за друг и че винаги трябва да функционираме като единна група, а не като колекция индивиди.
Скоро след като бях поел командването на „ТЮЛЕН-група 6“, казах на хората какво очаквам от тях. Обясних, че съм обещал на командващия да не се провалям и следователно и те не трябва да се провалят. Казах им, че оттук натам ще проявяват лоялността си в следния порядък — отдолу нагоре — към хората от двойката си, към звената си, към взводовете си и към групата.
— Ще се грижим един за друг — настоявах. — Ако се осерете и очистите другаря си от двойката, аз ще очистя вас. С вас ще бъде свършено.
Е, Джеф се беше осрал. Не беше поел напълно командването. Не беше преценил правилно ситуацията. Без да поема окончателната отговорност за действията си. Беше се провалил като командир на специално поделение, като сляпо беше приел непълни, неверни разузнавателни данни, след което беше ги използвал, без да провери надеждността им, независимо от голямата вероятност последствията да бъдат пагубни за хората му.
И най-лошото от всичко — използвал беше мисията като трамплин за израстване в собствената си кариера. Това шокира ли ви? Не би трябвало, защото и преди са го правили. Пример ли? Искате пример? Добре тогава. Какво ще кажете за онези задници инструктори в Бюрото за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия63, които бяха заповядали на хората си да нападнат онази къща в Уейко, въпреки че нападението беше компрометирано. Според приятелите ми от това бюро някои от инструкторите имали грандиозна идея, че нападението може да стигне до предаване като „Върховни ченгета“64 или друго телевизионно информационно-развлекателно предаване, а кариерите им — да полетят нагоре. Джеф Лайъндейл беше наредил тъпият му план да бъде изпълнен, за да изглежда герой по „Си-Ен-Ен“.
И какво последва? Отговор: високомерното му поведение беше причина да загинат добри бойци. Що се отнася до мен, това оправдаваше всичко, което му сторих, че и повече. Съжалявам, че не убих кучия син.