Грабнах чантата, взех метрото — подземния път на английски — до станция „Найтсбридж“, отидох до Ханс кресънт малко след Базил стрийт и почуках на необозначената врата на клуба. Хейзъл, която беше прекарала последните два века зад гишето, отговори на почукването. Както винаги, помнеше псевдонима ми. Не знам как го постига, но преспите ли веднъж в клуба, тя винаги ще ви познае от пръв поглед.
— Капитан Снърд. Радвам се да ви видя отново, сър.
Намести роклята си размер 54 и оправи кока на сивата си английска коса. Изглеждаше много оправна.
— Подпишете се, моля. Запазили сме ви стая номер 16. На втория етаж.
Имаше достатъчно мозък, за да не пита по каква работа съм в града. Последва ме до книгата за посетители и ми подаде старомодна писалка. Докато се подписвах — капитан Херман Снърд от Военноморските сили на САЩ, пенсиониран, — огледах списъка на гостите.
Бяха регистрирани двама майори с арабски имена. Пакистанци. Бяха пристигнали преди два дни. Това не беше необичайно. Саудитците или други араби от Персийския залив рядко отсядаха в клуба, защото предпочитаха пищните стаи на хотел „Риц“ или „Интерконтинентал“, но много пакистански офицери, които се смятаха за опитни бойци, предпочитаха спартанските стаи с обща баня в коридора.
Качих се два етажа нагоре по скърцащите стълби (ако се питате защо се качвах на третия, а не на втория етаж, знайте, че в Европа първият етаж се нарича приземен, това, което в Щатите наричаме втори етаж, се нарича първи и т.н.), окачих чантата си на викторианския гардероб в малката, занемарена стая с единично легло и масичка, а после слязох на първия етаж, където се намира барът.
За разлика от повечето барове в Лондон в клуба на Специалните сили има джин „Бомбай“. Поръчах си четворен джин с лед и получих четири шести джила65 и две бучки лед. Един джил е четвърт пинта или четири унции. Една шеста джил, нормалното количество алкохол според британците, е две трети от унцията, което, ако питате мен, е доста анемично количество. Разбира се, никой не ме питаше.
Пих разкошно усамотен в продължение на половин час. След това дочух гласове по стълбите. Две кафяви мустакати лица се показаха през вратата на бара. Поздравих ги с остатъка от джина си.
Оказа се, че това са пакистанските майори. Представих се като капитан Снърд — не беше нужно да знаят повече от това. Те се представиха като Юсуф и Хаджи. Вероятно също лъжеха. Това нямаше значение. Пихме уиски „Феймъс граус“ и джин „Бомбай“ и си говорихме за най-добрите ресторанти за къри в Карачи, за неприятното нарастване на трафика на опиум от Афганистан и колко прекрасно си бях прекарал в тази страна преди две години, когато бях изпратен по работа. След половин час пиене, ядене на яйца от яребица и чипсове се извиниха. Аз привърших джина си и реших да се кача в стаята си и да дремна.
Два часа по-късно, освежен, минах по коридора и се отпуснах в една голяма вана с криви крака, където се накиснах и напарих, а после се подсуших с кърпата. Върнах се в стаята си, обух чифт удобни широки панталони, тениска с къси ръкави с надпис „ТЮЛЕН-група 8“, древни маратонки и старо сако от туид. Излязох навън, хапнах и изпих две бири в една кръчма до Найтсбридж.
По обратния път зяпах витрините на „Хародс“. Неотдавна бяха поставили коледните светлини и декорации и аз заедно със стотици други също толкова хипнотизирани минувачи зяпах през дебелото стъкло към сцени от „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс. Тъкмо завивах на ъгъла на Ханс кресънт, когато забелязах от другата страна на улицата трима мъже. Движеха се покрай витрината на магазина „Харви Никълс“ към спирката на метрото.
Спрях на място и започнах да наблюдавам зад една група туристи, защото познавах и тримата. Те бяха майор Юсуф, изтупан и нагласен, и майор Хаджи, също в костюм. Третият носеше джинси, каубойски ботуши и късо яке „Барбър“ от промазана памучна материя. Тод Стюарт, огромният, гаден на вид бивш задник от Специалните сили, който работеше за най-неприятния европейски боклук лорд Брукфийлд, „Наричайте ме Ишмаел“. Тод беше отвратително копеле — в него имаше нещо безжалостно и неприятно и ми се искаше да разменя няколко думи с него. Може би в някоя тиха, тъмна уличка.
Е, сигурно някой ден ще имам тази възможност. Междувременно любопитството ми надделя. Пресякох улицата, когато те слязоха по стълбите към метрото, наблюдавах ги, докато си купуваха билети, после слязоха надолу по ескалатора и взеха влак в източна посока. Качих се един вагон по-назад, като поглеждах към тях през стъклената врата. Триото смени влака на Лестър скуеър и се качи на влак по северната линия, с който отиде до Хампстед.