Падна, за да не стане никога. Но не преди да облее новото ми сако с кръв.
Този беше първата бройка.
— Надясно! — извика Мик.
Претърколих се. Край мен прелетя едно тяло и се заби по лице в стената. Двама.
Правило първо на все още ненаписания наръчник по улични схватки на Марчинко ще бъде: „Не си губи времето да броиш труповете.“
Но аз бях нарушил правилото. И затова ме изненадаха. Един от бръснатите глави ме заобиколи отляво на борд, замахна и ме удари с веригата за гуми точно под дясната мишница. Стори ми се, че чух пукане на ребра. Заболя ме така, сякаш ме бяха простреляли, мамицата му. Паднах като торба с лайна и изпуснах ножа.
Време беше Дики да върви на майната си.
Замахна отново. Веригата вдигна искри, като удари бетона на сантиметри от главата ми. Ритнах с крак в посока към бръснатоглавия, претърколих се и се опитах да се изправя на крака. Само че ми беше трудно да се вдигна от палубата. Краката ми сякаш бяха от гума и цялата ми дясна страна гореше. Оня отново се нахвърли върху мен. Аз улових веригата, когато тя отскочи от стената, издърпах го върху себе си и го претърколих.
Усуках веригата около главата му, краката ми бяха опрели в кръста му и започнах да дърпам, докато чух изпращяване на кости. Беше мъртъв.
Периферно зрение — оранжева коса. Едно мачете се спусна към главата ми. Наведох се. Пънкарят замахна отново и сряза ръкава на сакото ми. Мамицата му — отпуснах крака, претърколих се и поставих шибания бръснатоглавец, когото тъкмо бях убил, между себе си и мачетето.
Фраааас! Острието се вряза през месото на бедрото му и се заби в костта. Докато онзи се опитваше да освободи оръжието си, аз напълних шепата си с оранжевата му коса, дръпнах го към себе си и фраснах с глава носа му, счупих го много добре, извих главата му и отхапах част от ухото. Това сякаш никак не го забави и затова бръкнах в очите му. Е, това го накара да се разкрещи.
Мик най-после го изскубна от ръцете ми — вдигна го на петдесетина сантиметра от земята и го стовари обратно, напред с главата. Чух как вратът на този задник се пречупи.
С мъка се изправих на крака, опрях гръб към стената, за да се отбранявам, и започнах да размахвам веригата като рокер. Огледах се — само двама от нападателите ни все още си стояха на краката. Тръгнах с куцукане към единия, като размахвах веригата, но той се обърна, избяга и зави на ъгъла към подлеза, който водеше към Пикадили. Другият драсна към Найтсбридж.
Внимателно се приближих до пресечката и погледнах в огледалото. Чисто.
Сега беше време за събиране на разузнавателна информация — да видим кои бяха тези задници и кой ги е изпратил. Върнах се и се наведох над едно неподвижно тяло с оранжева коса, от което се разнася доста неприятно ухание. Енергично пребърках джобовете му. Празни бяха с изключение на малко дребни пари и банкнота от пет лири. Проверих втория бръснатоглавец. И той нямаше документи? Това не беше ли умишлено?
Тръгнах към третия бръснатоглавец, но огромната длан на Мик ме обърна и ме бутна към изхода при Найтсбридж.
— Хайде. Да си махаме топките оттук, Дик, преди да се е показал някой и да е открил тази каша и да е започнал да ни задава въпроси, на които не искаме да отговаряме.
Дишах учестено. Гръдният кош ме болеше адски. Но не можех да си тръгна току-така.
— Хей, чакай. Ножът ми.
Ножовете „Емерсън CQC6“ струват повече от 600 долара. Не мислех да го оставям като сувенир на някое шибано лондонско боби71 заедно с отпечатъците от пръстите си.
Върнах се, вдигнах го от земята, обърсах острието в един неподвижен скинхед и закуцуках към Мик, който бе скръстил големите си ръце. Погледнах го.
Има моменти, когато на човек му се иска да изрита някого в топките. Този беше точно такъв.
Защо ли? Защото кучият му син дори не се беше задъхал.
Е, той е с четири години по-млад от мен. Пък и не са го яздили така лошо и не са го изкарвали от строя толкова често.
— Добре, полковник Оуен, ваше изящество — изпъшках. — Минахме шибаната вечеря и шибаното представление на сцената. Сега какво?
Мик ме огледа критично.
— Какво ще кажеш за едно посещение до шибаната болница?
Неприятно ми е да си го призная, но предложението му прозвуча добре.
Глава 8
Мик ме закърпи в къщата на приятелката си. Нямаше нужда да предизвикваме любопитството на „Бърза помощ“. Освен това може да бях крехък, да ме бяха ударили и да изпитвах адска болка, но нямаше нищо счупено.
71
Жаргонно наименование за лондонските полицаи. От Боби по името на Робърт Пийл, министър на вътрешните работи, създал градската лондонска полиция през 1828 г. — Б.пр.