Нещо в уравнението не излизаше. Реших да направя списък на възможностите.
Една от тях бе, че отива на дългоочаквана почивка. Не, това не е в стила му. Лорд Брукфийлд не е от хората, които изоставят започнатото само за да отидат да се излежават на слънце, особено ако става дума за нещо толкова важно, като да консултираш правителството. Следователно е отишъл в Ница, защото за него е важно да бъде там. Защо? Ето това беше въпросът.
Тъкмо пресичах Дюк стрийт, за да изляза на Гроувнър скуеър, когато се заковах на място. Това ми се е случвало и преди — и е спасявало живота ми. Веднъж във Виетнам спрях точно така, с крак, почти допрян в земята върху една дига на юг от Ке сах. Никога няма да разбера защо не направих онази стъпка — мога само да кажа, че у мен се задейства някаква древна алармена система. Както и да е, с крак, замръзнал във въздуха, погледнах внимателно надолу. Там, грижливо вкопан в глинената дига, се намираше един „драконов зъб“. Така наричахме руските миниатюрни мини. Те не убиваха. Само осакатяваха. Стъпиш ли върху им, ти откъсват стъпалото.
Не мога да обясня защо не направих онази стъпка. Но не я направих. И не мога да ви кажа защо не излязох на Гроувнър скуеър. Но системата ми за ранно предупреждение се задейства и както тогава не бях стъпил върху драконовия зъб, сега не продължих по площада.
Вместо това застанах в един вход и започнах да оглеждам района, сякаш е вражеска територия. И колкото повече гледах, толкова повече разбирах, че е точно такава.
Преброих шестнадесет морски пехотинци в сиви цивилни сака и тъмни панталони, разположени около сградата на Главното командване. От издутините на тазовете им можеше да се заключи, че носят оръжие.
Това беше напълно извънредна ситуация. Винаги, когато главнокомандващият се намираше тук, имаше по две заблудени деца на чичо Сам80, които обикновено бяха отвън и крачеха нагоре-надолу пред старата ограда с шипове от ковано желязо. Но не носеха оръжие. Разбира се, британците забраняваха всякакви оръжия извън сградата и затова всички имаха радиостанции. Така в случай на криза ще могат да сразят с думи лошите типове.
Но както всички знаем, адмиралът не беше тук. Намираше се в Бетесда81 за операция на пикочния мехур. И въпреки всичко отпред имаше цял шибан взвод морски пехотинци, до един въоръжени, разположени около цялата сграда. Кого очакваха? Шибания президент ли? Дали пък внезапно не са ги вдигнали по тревога от най-висша степен, защото Абу Нидал и цялата банда „Баадер-Майнхоф“ са решили да ги изнасилят групово?
Или може би терористът, когото търсеха, е по-опасен от изброените по-горе? Или опасен според един вицеадмирал от Военноморските сили на САЩ на име Пинки Прескът III? Въпросното танго е онзи немирен стрелец и мародер, жабокът с космат задник, известен като Дик Диверсанта Марчинко, Човека акула от делтата на Меконг, или с една дума moi82.
От прикритието си разузнах района. По самия площад имаше една, две, три, четири, пет двойки мъже, които обикаляха безцелно. Телата им ясно показваха, че се опитват да не привличат внимание върху себе си — което ги правеше още по-очебийни за мен. В далечния край, пред входа на посолството, се намираха два сиви като бойни кораби автомобила на Военноморските сили. Шест други автомобила — виждах американските им дипломатически номера — бяха спрели в зони, забранени за паркиране, но в близост до всяка пресечка около посолството. Разположени бяха така, че да прекъснат движението, да блокират пътя, като образуват кордон, и да изолират целия площад.
Вперих поглед. Дори от двеста метра разстояние силуетите ми изглеждаха твърде познати: имаха безкръвните лица на терминаторите от Националната следствена служба — нашето свръхсекретно разузнавателно гестапо, което се занимава с адмирали с четири звезди и нагоре.
Днес Гроувнър скуеър не беше място за мен — не, ако ценях свободата си. Затова, вместо да изляза на площада и с игрива стъпка да се отправя към Норт Одли стрийт, аз обърнах курса на сто и осемдесет градуса и тръгнах обратно към Бонд стрийт с наведена глава, за да крия лицето си. След една пряка завих в малкото фоайе на хотел „Кларидж“, като блъснах с ръце портиера в ливрея, защото се опита да ме спре. След като се озовах вътре, намерих телефонна кабина, натиках се в нея, набрах телефона върху бюрото на Ханс Вебер и пуснах необходимата монета от 10 пенса, когато чух гласа му.
— Главен мастър старшина Вебер.
— Аз съм. Какви са тия шибани неща при теб?