Имахме две мисии: една тактическа и една стратегическа. Тактическата мисия беше по-проста. Трябваше да се разработи план за унищожаване на инсталацията в случай на нападение от Съветския съюз. Специалистите на НАТО по планиране на действия в непредвидени ситуации много добре познаваха неприятната история на френското сътрудничество с нацистите през Втората световна война и не искаха атомни електроцентрали да попадат в ръцете на руснаците.
Стратегическата мисия, която беше далеч по-трудна, изискваше да установим дали „Номер 12“ е просто електроцентрала — което означава, че ядреното гориво се използва изключително за производството на електроенергия, — или реакторът създава повече гориво, отколкото използва.
Ако се окажеше второто, то жабарите са построили така наречения реактор размножител. Реакторите размножители създават материали като плутоний и тежка вода, които могат да се използват за правене на ядрено оръжие. Тъй като така или иначе се бяхме ангажирали с обикаляне и дебнене, „Християните в действие“ бяха помолили Пентагона да им предоставим отговора на този въпрос.
Сега няма вече Съветски съюз, който да ни притеснява, но ултранационалистически настроените французи все още отказват да споделят ядрената си информация с останалия свят. Plus ca change, plus c’est la meme91 — или както ние, янките, казваме, отново всичко е deja-vu92.
Излизането ни от Великобритания беше лесно. Погледнаха бегло паспортите ни, не видяхме никакви митничари и не се наложи да чакаме на опашки заедно с останалите пътници, тръгнали да си купят евтино вино и сирене от френските винарски градове. Томи, Пачия крак, Хауи и Уондър взеха ферибота до Кале, после влака до Париж и се отправиха на изток, към Германия, към един склад на СДИТКА до Магдебург, за да напазаруват. Аз, Гадния и Гризача отидохме с ферибота до Болоня, откъдето взехме влак за Париж и Бон. Обядвахме най-гадното ядене от няколко дни насам. Опитах се да се свържа със стария си другар по оръжие (по време на съвместните упражнения го наричах страхотен шибан нацист), хер генерал Рики Вегенер, който водеше елитната германска контратерористична група GSG-9, когато аз бях командир на „ТЮЛЕН-група 2“. Но го нямаше никакъв. Вероятно консултираше някое богато кралство в Персийския залив за обичайната си цена от 2500 долара дневно плюс разноските.
Едно време и аз получавах такива пари и пътувах в първа класа. Мен ме извикаха обратно в армията, Рики — не. Сега аз съм беглец, а той все още яде хайвер. Е, хер генерал Рики е добре.
Дванадесет часа по-късно и с нищожни резултати се качихме на влака за Карлсруе. Гризача нае една кола и се понесе по аутобана към Щутгарт, където „освободи“ няколко неща от едно поделение. А тъй като парите на Азис щяха да ми скъсат джоба, купих на трима ни стари, но бързи мотоциклети БМВ, три комплекта кожени дрехи и най-големите багажници, които намерих. После, както във филма „Буйните“, дадохме газ и полетяхме на юг като безгрижни туристи, тръгнали да търсят прелестите на местната кухня. Спряхме в Страсбург (бяло вино, хляб, кренвирши и пастет), Дижон (червено вино, хляб, кренвирши, горчица и пастет), Лион (розово вино, хляб, кренвирши и пастет — не забелязвате ли повтаряне на кулинарните вкусове?), след това се стрелнахме право към река Рона, завихме наляво при Шатоньоф дьо папе (червено вино, хляб, кренвирши) и надухме газ към Ривиерата (жени без горнища, жени без горнища, жени без горнища).
След шестдесет часа групата се събра в Ница в един парк пред „Променад дез англез“ срещу стария хотел „Негреско“. Зарадвах се, като видях Уондър да кара огромен седан „Мерцедес“. Да, в някои от скривалищата на СДИТКА крият и автомобили. Умно, нали?
Разположихме щаба си в един хотел без звезди встрани от пътя за плажа на около километър и половина от Болю. В хотела имаше само най-важните неща — две легла в стая, една мивка, едно биде, един черен стол, както и бюфет. Но на нас ни беше безразлично, защото Maman Soleil93, която го държеше, се скъсваше да ни готви в кухничката, която беше малка колкото пощенска марка. Трапезарията вонеше на цигари „Голоаз“ и чесън, старо олио и лук. Виното стоеше в каци. От всичко това лигите ми потекоха.
Израснах с подобна храна на кухненската маса на стария Гъси над италианския ресторант, в който работех. Големи чинии с ястия по фамилни рецепти и заповед да не остава нищо в чинията. Затова взехме стаи, отброих шест банкноти по петдесет лири от пачката на Азис, натиснах ги в mains94 на маман и й казах: