Обадих се на Мик Оуен, за да му кажа къде съм и какво съм намерил. Поисках доклад за моето състояние.
Отговорът на Мик пристигна шест часа по-късно. Не беше оптимистичен. Казали му да прекрати всички останали действия по съвместната ни операция за търсене на танга. Командната верига го беше информирала, че няма непосредствен проблем, и беше получил заповед незабавно да се завърне в Херефорд. Нямаше основание да не се подчини и затова щеше да си тръгва. Тюлените, които оставих в Англия, бяха върнати в САЩ. Но нищо не би намалило желанието му да изпълни ангажимента си към мен. Щеше да поддържа връзка и да се опитва да ми помага, доколкото е по силите му.
А за ситуацията ми — търсенето било разширено — поискали от „Интерпол“ да се присъедини към лова. Също и имиграционните власти на всички страни, членки на НАТО. Сега появата на името Марчинко на компютърен екран при паспортна проверка във всяка страна, членка на НАТО, беше достатъчен повод за извършване на незабавен арест и задържане.
Целият текст на доклада можеше да се резюмира с две думи: „Майната ми“.
Е, това не ми се случваше за първи път. И много добре знаех, че има само един отговор: атака. Ритай задници и раздавай наказания.
Глава 13
Седяхме на дългата маса на Maman. Докато разисквахме над една bu nos bouilaisses à grand bruit101, ядяхме багети и гълтахме vin du table comme les tous102. Проблемът беше в това как да променим начина си на действие, без да намалим ефективността. В нормални условия бихме нападнали „Номер 12“ по същия начин, както „Червената клетка“ беше нападала всички останали заводи и съоръжения — отклонявахме вниманието и навлизахме в районите, където искахме да оставим импровизираните си взривни устройства. Но в този случай трябваше да влезем и да излезем, без да привличаме внимание.
Трябваше да отклоним вниманието на охраната, но така, че да не разберат, че сме ги нападнали. После да влезем, да видим каквото има за гледане и да се измъкнем, без да оставяме никакви следи след себе си.
Това създаваше главоболия. Ако щете, вярвайте, но е по-лесно да стреляш и да плячкосваш, отколкото да се прокрадваш и да гледаш. Питайте Дюи Пачия крак, ако не вярвате. По време на операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“ той извърши двадесет и един набега на територията на град Кувейт, за да достави комуникационни материали, експлозиви и други смъртоносни нещица за кувейтската съпротива и да монтира подслушвателни устройства достатъчно близо до иракския щаб, за да може разузнаването на съюзниците да подслушва важни разговори. Притежава „Възвишения орден на източната звезда“ — най-високата почест, която кувейтците могат да дадат. Всъщност на гърдите му я закачи самият шейх Ал Сабах. Мисията на Пачия крак беше да влиза и да излиза, без иракчаните да разберат, че той изобщо е бил там. Това означаваше, че не можеше да убива часовия, който случайно го е забелязал, защото не трябваше да го откриват. Това означаваше, че не трябва да оставя никакви следи — физически, електронни, всякакви. Трудна работа, повярвайте. Необходимо е повече време, за да я свършиш. И напрежението е далеч по-голямо.
И тук задачата ни щеше да стане по-трудна, защото не можехме да нанесем никакви щети, нито да оставим следи. Честно казано, това не е в стила ми. Вижте, аз смятам себе си за обратното на инженер. Ако вие погледнете някоя атомна електроцентрала, ще видите атомна електроцентрала. Ако аз погледна една атомна електроцентрала, виждам стотиците начини да я разруша. Турбини, помпи за кондензата, системата за радиоактивните отпадъци, охлаждащата система — всички те съществуват като самостоятелни части и могат да бъдат разрушени, унищожени, сринати, раздробени от искрено вашия Дик Марчинко, Диверсанта, Човека акула от Делтата.
Освен това трябваше да внимаваме с лорд Брукфийлд. Ако вдигнехме много шум, можеше да разбере, че сме по петите му, което да ни създаде трудности при залавянето му на местопрестъплението. А как само ми се искаше да заловя това шибано, минетчийско танго с мухлясали топки и дребна пишка на местопрестъплението.
А на всичко отгоре работех и с ограничен брой хора. Бяхме седем души. Не можех да наглеждам лорд Брукфийлд и в същото време да проникна в ядрената централа. Затова взех едно решение: по-важно беше да видя какво има в нея, отколкото да следя „Наричай ме Ишмаел“. Щяхме да го наглеждаме, но не непрекъснато.