Но познайте какво става? Ако не са подредени абсолютно точно, оградите създават такава плетеница от смущения на екрана, че картината на него прилича на мрежа. Нарушителят, който се движи много бавно, няма да се появи на екрана, освен ако охраната не обръща много-много сериозно внимание на задачата си. А в случай че не го знаете, повечето хора от охраната не обръщат сериозно внимание на екраните пред себе си. Защото, ако го правят, то за по-малко от седмица ще трябва да се сбогуват с ретината си.
Към 05,40 бяхме излезли оттам и се сгрявахме с две cafes au lait. Радвах се, защото се оказа, че не ни трябваше дълго време, за да съставим ефективен план за нападение. Страдах (така е в живота, нали знаете), защото бих искал да разузная целта няколко пъти, преди да навлезем. Колкото повече информация събереш, колкото повече разузнавателни данни получиш, толкова е по-малка вероятността мистър Мърфи да се прокрадне след теб, да те хване за раменете и да ти прошепне „НЧХИП“. НЧХИП? А, да — Наведи се, Че Хуят Идва Пак.
Много неща ми се искаха, но както почти винаги става, желанията ми бяха осуетени от реалния живот. Гризача се завърна от наблюдение, за да ми каже, че лорд Брукфийлд е закарал ферарито до международното летище в Ница, където наел един самолет „Гълфстрийм III“. Гризача, Бог да го благослови, успял да омае и прелъже jeune fille105 зад гишето и да надникне в полетния план. Днес беше петък. Лорд Брукфийлд щеше да тръгне в неделя в 09,00. Или за вас, цивилни, девет преди обед. Направление — Карачи. Това означаваше, че ни остава само тази вечер да проникнем в „Номер 12“ и да видим какво има там.
Готови или не, трябваше да тръгваме. Поне бях измислил маршрут за измъкване от страната. Щяхме да отидем на изток, да пресечем границата на север от Вентимилия и да тръгнем по автострадата на юг към Ла Специя, където все още има един-двама приятели водолази с рунтави задници, на които можех да разчитам, че няма да ни предадат. Ах, Ла Специя — прясната риба беше невероятна. А макароните и сосът — световна класа.
Дори и целият свят да беше по петите ни, щяхме да се храним добре, докато измислим какво да правим. А да си призная, възможностите се изчерпваха. Въпрос на време беше някоя от ракетите на Пинки да улучи целта и ние да бъдем заловени от някой бюрократ полицай. Човек не може да се крие в Европа както навремето. Съществуват твърде много бази данни, твърде много компютърни терминали. Твърде много споделена информация.
Освен това имаше и лорд Брукфийлд, тръгнал за Пакистан, който е врата към Афганистан и лагерите за обучение на терористи. За щастие познавах района. Преди няколко години бях изпратен по работа за фирма „Глобал тек интернешънъл“, нефтодобивна компания сред петстотинте най-богати от класацията на списание „Форчън“. Трима от най-големите им шефове бяха отвлечени по доста палав начин. Аз бях нает, за да коригирам ситуацията. Тогава бях фалирал заради обезщетенията за жена ми, издръжката на децата и разходите за адвоката по двете дела, в които ме натикаха Военноморските сили. Затова се наех, получих разрешение от съдията да напусна Щатите за три седмици и си поиграх на Човекът акула от Делтата из задни улички от Карачи до Пешавар.
Освен това върнах и момчетата на фирмата. А и услугата ми не им струваше кой знае колко пари. А що се отнася до лошите — група негодни за нищо разбойници, предвождани от рошав брадат задник (не ви ли звучи познато?), който се наричаше Командо шейх, — е, след посещението ми те станаха с девет души по-малко. Това беше едно много, много приятно пътуване. Имах възможност — нека го кажа учтиво — да намеря физически начин да излея разочарованията си. Фирмата беше доволна, а и моят адвокат си получи своето.
Започнах да прелиствам малко тефтерче с адреси, което винаги нося в портфейла си. Да — имах телефона на Икбал. Икбал Шах беше пенсиониран полицейски инспектор в Карачи. Като правителствен служител изкарваше по 30 долара месечно и 500 от подкупи. Сега изкарваше 25 хиляди долара годишно, подкупвайки колегите си от името на „Глобал тек интернешънъл“. Когато пристигнах в Карачи, той беше първият човек, с когото се срещнах.
Върнахме се в Chez Soleil и започнахме да се готвим за напускане. Излезем ли от хотела довечера, значи au revoir, Maman106, въпреки че нямаше да си правим труда да й го казваме официално. Нямаше защо да я известяваме (или някой друг), че възнамеряваме да изчезваме. Пък и беше без значение, защото преди три дни бяхме предплатили за още една седмица.