— Какви са тези глупости! Нарязах го на парцали за прах снощи.
Баба така превъзнасяше произведението си, че ме отпрати от стаята отчасти успокоен, но Мърдок веднага ме попари като с вряла вода. Срещна ме по стълбите, спря се ужасен, подигравателен, разтърка очи, облегна се на перилата и диво се закикоти.
— Най-после и тя си показа рогата.
В кухнята странното мълчание на мама, изключителната й любезност докато ми подаваше кашата, не върна спокойствието ми.
Излязох в студената сива утрин обезкуражен, със съзнанието, че на целия този мръсен, студен шотландски пейзаж имаше само една чужда пролетна нотка — аз самият. Хората се обръщаха и ме оглеждаха. Плах и засрамен избягах от главната улица и поех по общинския път, по-тих, но по-дълъг и затова закъснях за училище.
Загубих се в коридорите и след известни затруднения открих втори клас — според препоръките на Кейт бях за тук. Когато влязох, разпределението беше направено и двойният клас събран: мистър Далглиш вече беше предал първия урок. Опитах се да се промъкна незабелязано до свободния чин, но учителят ме спря по средата. По-късно открих, че не винаги беше такъв тиранин, че имаше дни на чудесна непринуденост, когато ни обогатяваше с интересни познания. Но имаше и други периоди — горчиви и мрачни, когато сърдитият дявол сякаш беснееше в него. Сега аз с ужас разбрах от начина, по който дъвчеше края на мустака си, че настроението му е неблагоприятно. Очаквах да ме смъмри за закъснението. Но той не ми крещеше. Вместо това слезе от бюрото, заобиколи ме бавно, с леко наклонена на една страна глава. Класът седеше стреснат и възбуден.
— Да — каза той накрая, — ние сме значи новото момче. Струва ми се, че имаме и нов костюм. Векът на чудесата не е свършил.
Разнесе се нетърпеливо кикотене. Мълчах.
— Ела, седни, не се цупи. Откъде си го купил? От Милън на Хай стрийт или от кооперативния магазин?
С пребледнели устни промълвих:
— Баба ми го направи, сър.
Взрив от смях в класа. Мистър Далглиш, с намръщен, смразяващ кръвта ми поглед, продължаваше да ме обикаля.
— Забележителен цвят. Но подходящ. Разбрах, че си ирландец по произход.
Силен смях в класа. В целия този амфитеатър от озъбени лица, оголени от моята боязън и чувствителност до широтата на колизей, но възприет ясно и в подробности, имаше само двама, които не се смееха. Гавин Блеър на предния чин гледаше учителя със студено презрение и Алисън Кийт, застанала сериозно над учебника, не сваляше тъмните си тревожни очи от мен.
— Отговорихте ли на въпроса ми, сър. Не сте ли последовател на свети Патрик?
— Не знам.
— Не знае. — Подигравателната нотка прие формата на удивление, на едно още по-неприятно разискване. Класът наляга по чиновете от смях. — Появява ни се в гирлянди, с детелини2, живото олицетворение на онази прочувствена балада „Облечен в зелено“, а се срамува да признае, че светената вода още мокри челото му.
Това продължи докато изведнъж той се обърна и със студен поглед усмири класа. После ми заговори с естествен глас.
— Може да ти е интересно да знаеш, че аз съм учил майка ти. Сега ми се струва, че съм си губил времето. Седни ей там.
Разтреперан и унизен, пристъпих неуверено към мястото си. Надявах се, че това е краят на мъките ми. Уви, бе само началото. В междучасието ме заобиколи злорада присмехулна банда. Вече ме бележеха като човек, по-различен от другите, сега бях признат за „особняк“ сред масата.
Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се оказаха най-лошите ми мъчители.
— Окраската му зелена, майката — синя3!
Това остроумие беше по-жестоко и от остроумието на мистър Далглиш, но в същия стил. Нещастната фуста на старицата разрови стара расова и религиозна омраза. По време на обяда се заключих в тоалетната, хлябът, намазан с конфитюр от ревен и увит в хартия, остана непокътнат на коленете ми. Но ме откриха и насила ме изтикаха навън.
Следобед имахме гимнастика в училищния салон. Водеше я портиерът, бивш сержант от доброволческата армия. Щом съблякох жакета си заедно с другите, Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се приближиха заплашително. Бърти беше грубо момче с изпъкнало чело. Той винаги гонеше момичетата и се биеше с тях.
— После ще ти дадем да разбереш.
— За какво? — заекнах аз.
— Защото си мръсно католиче.
Целия час след това изпълнявах командите „ръцете горе“, „подвий коленете“ в трескаво предчувствие. Щом тренировката свърши и портиерът си отиде, притиснаха ме в съблекалнята. Повечето по-големи момчета бяха там. Блъснаха ме, ритнаха ме в ъгъла, Джамисън ми хвана ръката и болезнено я изви зад гърба ми. Опитах се да избягам, но се подхлъзнах и паднах. Хамиш Боуг веднага хвана краката ми, а Джамисън седна на гърдите ми и заблъска главата ми в пода.