И излезе. Чичо Вита го следва през целия път до края на улицата, но той не прие и едно пени. Тогава разбрах, че интересът му е чисто научен — онова странно, чудесно и съвсем безкористно чувство, което вече ме вълнуваше, когато сядах пред микроскопа, и което в по-късните години трябваше да ме дари с някои от най-редките радости в моя живот. В този миг, разчувстван поради близостта ми по националност и интереси с този мълчалив шотландски лекар, не можах да сдържа гордостта си. Как чудесно се държеше той сред тези възбудени южняци!
Посещението му остави едно чувство на оптимизъм; имаше указания какво да се прави. Изпратиха ме да изтичам до аптеката за лекарствата. Мисис Антонели и Клара започнаха да приготвят лапите, сам Вита сложи едно пиле да ври за бульон. Маймунката се съгласи да глътне малко мляко. Изглежда след лекарството й се спеше. Излязохме на пръсти от стаята.
За жалост вече бях компетентен за опасностите при гръдните смущения и усещах, че те не разбират напълно сериозността на двойната пневмония. И наистина, на другата сутрин Николо се чувствуваше по-зле. Неспокоен, изгарящ в треска, той надаваше крясъци от болка, мяташе се из голямото легло, а до него коленичил стоеше чичо Вита. Цял ден почти не се докосна до пилешкия бульон, а вечерта започва да диша пресекливо и дрезгаво.
Цяла седмица положението постепенно се влошаваше и над къщата се възцари влудяваща тишина, нарушавана само от внезапните истерични викове на жените и от дивите непоколебими изблици на чичо Вита. Още във ваканция, отхвърлен от Гавин, аз свързах съдбата си с Антонели. Станах един вид паж при пострадалата маймунка. Всеки следобед в три часа идваше много тържествен и сериозен дядо, за да изрази съболезнованията си. Чакаше в гостната и по мое мнение се надяваше на някой съчувствен разговор с Клара, а ако е необходимо и с мисис Антонели, а може би и на чаша „Фраскати“ за възстановяване и поддържане на духа. Но във въздуха се чувствуваше първият лек полъх на мистрала14. Високопарните съчувствия на дядо с кисело лице прие самият мистър Антонели. И никакво „Фраскати“ нямаше.
По-зле, още по-зле. Сега бедният Николо едва дишаше, станал бе кожа и кости. Лекарят дойде пак и категорично заяви, че маймунката е обречена. Мистър Антонели говореше пребледнял, че ще затвори магазина, ще разпръсне слама отвън на улицата.
В събота чичо Вита погледна свирепо мистър Антонели в очите. Анджело преведе:
— Казва: само бог може да спаси Николо. Затова трябва да се молим, страшно да се молим за някакво чудо. Татко трябва да отиде при каноника Рош, а той да се моли и отслужи литургия за маймунката. Манастирските сестри трябва девет дни поред да се кланят, да дойдат тук в къщата и да се молят за Николо. О, господи, чичо Вита казва такива страшни неща на татко.
Очевидно възложеното поръчение не се хареса на мистър Антонели. Но сега в къщата господствуваше Вита, а маймунката по някакъв странен начин се беше превърнала в суеверие, в страшен символ — от нейния живот или смърт зависеше катастрофата или процъфтяването на семейното състояние на Антонели. Мистър Антонели взе шапката си и бавно излезе.
На другата сутрин, в неделя, каноникът Рош обяви от амвона на „Светите ангели“, че започва служба по молба на мистър Вита Антонели. Бях малко разочарован за гдето не спомена името на Николо, но скоро се успокоих, защото този следобед в дома на Антонели пристигнаха майка Елизабът Джозефина и още една сестра от манастира. Антонели щедро даряваха манастира и двете монахини, милостиви и загрижени, сега правеха всичко възможно, за да помогнат. Коленичихме в гостната и за да не безпокоим умиращата маймунка тихо повтаряхме тридесетдневната молитва и „Мемораре“.
Следващия ден, един влажен и ужасен понеделник, Николо изживяваше последното си дихание — бе точно деветият ден на болестта му. Сега чичо Вита не пускаше никого в болничната стая и единствено той не изостави нито за миг леглото на маймунката. Но в девет часа тази сутрин, малко след като пристигнах, той се появи, влезе в гостната, където всички се бяхме събрали, и като луд посочи с пръст Клара:
— Свети Йосифе! — простена Анджело. — Чичо казва, че Клара, която единствено е виновна, трябва веднага да изкачи триста шейсет и петте стъпала. Това е единствената ни надежда!
Докато всички се вълнуват, докато напразно увещават чичо Вита, ще ви дам някои обяснения. Тази добра, проста душа, рожба на слънчева Италия, отживелица на средните векове, която сред уличното движение на Хай стрийт изведнъж ще застане неподвижна като дънер и ще се загледа изпод черната си увиснала широкопола шапка към прекрасното небе на светии и мадони е измислила за себе си на тази чужда земя най-изумителния обред, мога да кажа дори наказание. При Замъка на скалата, историческа забележителност, за която вече споменах, стара крепост с изоставени оръдия, охраняваща широкото устие, защищавана в миналото от Брюс и Уолис, а сега забравено светилище, се извиваше една външна стръмна стълба от подвижната вертикална решетка на крепостната врата долу към разрушеното укрепление на замъка горе и за да се чудят следващите поколения, се състоеше точно от триста шестдесет и пет стъпала, по едно за всеки ден от годината. Ето какво наказание си бе измислил чичо Вита — спира на всяко стъпало, повтаря „Аве Мария“ и на колене изкачва стълбите.