Но във вятъра се чувствуваше някакъв дъх, солен дъх. Изведнъж около нас беше оная самота, толкова желана от дядо. Той седна, свали обувките и чорапите си, нави панталоните до коленете и шляпайки по мокрия пясък, нагази в плиткото. Гледах как сивите вълни галят кокалестите му глезени. Тогава сам събух обувките и чорапите си, тръгнах по влажните следи от краката му и започнах да газя до него.
След малко той свали шапката си, оная чудна шапка, която неизменно отъждествявах с дядо — голяма, квадратна, избеляла, с три металически дупки за проветряване от всяка страна, от дългото носене станала твърда като желязо, онази шапка, държала в себе си толкова много редки ценности, като се започне от главата на дядо и се стигне до един фунт крадени малини, шапка, която е служила и още ще служи за толкова много и разнообразни цели. В нея, сега навеждайки се, той започна да слага сърцевидни и обикновени миди, намерени по този тъжен бряг…
Сърцевидните миди бяха съвсем бели и надиплени и само леката издутина с големина на шестпенсова монета издаваше присъствието им под залетия с вода пясък. Другите, с пурпурен седефен блясък, полепваха здраво на гроздове в цепнатините на скалите. Събрахме пълна шапка най-различни миди и дядо се изправи:
— Момче — отбеляза той, сякаш се обръщаше към меланхоличната вода, — може да е лошо… но не чак толкова.
На сухата част на брега, покрита с изхвърлени от морето водорасли и плавеи, с продънени сандъци и един сламен матрак от някой кораб, ние запалихме пращящ огън. Докато се печаха обикновените миди, дядо ми показваше как да ям сърцевидните. Държиш я над огъня докато се отвори и бързо гълташ соленото съдържание. Намирал ги вкусни, много по-хубави от стридите, ми каза той и тъжно изгълта много миди, сякаш, солени и стипчиви, те подхождаха на сегашното му настроение. На мен не ми харесаха, но обикновените миди излязоха съвсем по вкуса ми. Те широко се разтваряха, много широко и върху седефените черупки се показваше опеченото съдържание: влакнесто като месо и сладко като орех.
— И чинии няма да мием — забеляза дядо с мрачна усмивка след като свършихме. Запали лулата, легна подпрян на лакътя си, погледът му блуждаеше замечтано наоколо, и той добави на себе си, сякаш ожаднял от соленото меню. — Сега бих си пийнал нещо.
Тук, преди следващите събития, трябва да се опитам да покажа една важна черта от характера на дядо. Той имаше една любов, една слабост — пиенето. Понякога вечер чувах неравните му стъпки по стълбите и заедно с тях блъскане и веселите възклицания на човек, несмущаван от това, че се удря в разни предмети из тъмното. Но не беше пияница. Да го считаш за „стар пияница“, както рязко се изразяваше Адъм, беше голяма несправедливост. Наистина, здравата се е напивал, но между две пиянства винаги е имало дълги периоди на трезвеност, никога не е участвувал в ливънфордските съботни оргии, когато улиците се напълваха с олюляващи се фигури. През целия си живот с такава упоритост е искал да върши смели, храбри, чудесни постъпки, та напоследък сам започна да си вярва, че наистина ги е вършил. А в действителност кариерата му е съвсем банална. Дедите му са били изключително състоятелни — баща му, в съдружие с двама чичовци, притежавал известната спиртна фабрика в Глен Невис. В семейния албум ми попадна пожълтяла снимка на младеж с пушка и две кучета сетери, застанал на стъпалата на внушителна селска къща. Представяте ли си изумлението ми, когато мама ми каза, че това е дядо край дома от детството му и тя добави с лека усмивка и въздишка: „На времето Гау бяха много уважавани хора, Роби.“ Данъкът за малца разорил семейството и сега аз знам, че след „фалирането“, още младеж, дядо бил принуден да започне скромен живот в Ливънфорд като чирак при един механик. Но „занаята не научил“. Бил нетърпелив, а и принудителната женитба (и за нея никога не е съжалявал) за едно обикновено момиче от народа, което го боготворяло, го отправя в железарския бранш. Не успял и тук, но с висок дух, той работил поред и като чиновник, и като общ работник във фермата, като мебелист, търговец на шотландски манифактурни стоки, касиер-домакин на един параход по Клайд, докато накрая, с помощта на връзките си с Глен Невис, също като поета16, когото толкова силно обожавал, станал акцизен чиновник в митницата.
Разочарованието от себе си, умението да завързва приятелства, а и фактът, че „работел сред спиртните напитки“, го превърнали в пияница, но никога в груб пияница. Влечението му към бутилката не беше вкоренено в него, то се проявяваше на периоди и произтичаше от особеностите в характера му, от онова странно преплитане на противоположни качества, което ще го накара в един миг да защищава като лъв невинността ми, а в следващия… но за това ще чуем много по-късно.