— Как са у дома?
Въпреки че сега нашата дружба се разгоря още по-силно, въпреки че щом Гавин се върнеше, ние всичко правехме заедно, имаше дълги периоди на раздяла, когато вместо да се задоволявам с някой второстепенен приятел, аз се залавях със собствените си влечения и давах воля на отвратителния си талант за уединение.
Бродех сам из околността на цели мили разстояние. Познавах всяко гнездо, всеки зъбер, всяка следа, оставена от овцете по Уинтънските възвишения. Ловях риба в придошлите потоци, хващах писия и треска в плитчините край устието. Направих карти на неизследваните досега блата, разпрострели се зад Уинди пик — една пустош от торф и пирен. Всички лесничеи ме познаваха и ми предоставяха онази рядка привилегия — правото безпрепятствено да се движа. Колекцията ми растеше. Някои от екземплярите ми бяха изключителна рядкост. Имах например отлично препарирана хидра, размножаваща се чрез пролиферация — нещо необикновено, наполовина растение, наполовина живо същество, което отделя яйце; няколко некласифицирани вида пресноводни медузи и онова великолепно водно конче, наречено pantala flavescens, което, доколкото можах да си изясня, досега не е намирано в Северна Британия. Благодарение на тези скитания аз не пропуснах нито една „ваканция край морето“, а другите момчета очакваха за това само лятото. Въображението ми ме отведе далече зад тези банални курорти и за мен блатата се превръщаха в диви пампаси или в татарски равнини, из които се движех предпазливо, вглеждах се далеч в хоризонта за някой лама… и понякога, уви, за изпаднали в беда мисионери.
Да, трябва да се признае печалния факт — по това време бях силно набожен. Навярно дългите часове самота подхраниха този жар. Но по-вероятното беше, защото, поради характера си, като кон с товар по нагорнище аз се напрягах по-силно. През ден, макар това да бе много неудобно за мен, аз отслужвах литургия при каноника Рош. Бях в най-приятелски отношения със сестрите и размахвах кандилото по процесиите, които зад мигащите свещици се извиваха край манастира. По време на великите пости извършвах чудеса на себеотрицание. Горещо благодарях на всевишния за гдето ме е включил в числото на онези, принадлежащи към единственото право лоно на църквата, и изпитвах най-дълбоко съжаление към всички нещастни момчета, по рождение причислени към друга религия, които почти със сигурност ще бъдат погубени. Потрепервах при мисълта, че ако не е била божията благосклонност към мен, можело е да дойда на тоя свят като презвитерианец или мохамеданин със съвсем слаба надежда да заслужа вечно спасение!
Няма да се задържам дълго на този въпрос, но религиозните ми изпитания не свършиха и в календара имаше дни, от които се страхувах — не толкова от чувството за физически страх, колкото от страданието, което те причиняваха на душата ми. Нека сме откровени. Ливънфорд, както повечето шотландски градове, беше един малък Везувий на нетърпимостта. Протестантите не обичаха католиците, на католиците не се нравеха протестантите, а и едните, и другите ненавиждаха евреите (повечето от тях бяха поляци, една малка и безобидна общност във Венел). В деня на свети Патрик17, когато всички предизвикателно се кичеха с трилистните детелини, а древният Орден на хибернийците18 шествуваше с развени знамена по Хай стрийт зад оркестър гайдари, препасани със зелени платнени колани през рамо, враждата между сините и зелените се разразяваше в неописуема ненавист и многобройни сбивания. Още по-голямо възбуждение цареше на дванадесети юли19 с масовата процесия на оранжийските ложи, преданите ордени на великия и добър крал Уилям. Те също се движеха с оркестър и знамена, а най-отпред на бял кон яздеше човек с цилиндър на главата, в оранжево расо с позлатени краища и известяваше „спасение от бедност, робство и измамничество“, а тълпата пееше:
17
Свети Патрик — Покровител на ирландците, приел християнската вяра през V век. Празникът е на 17 март. — Б.пр.
18
Орден на хибернийците — Назован така в чест на Хиберния — древната Ирландия, която не са могли да завладеят даже римляните. — Б.пр.
19
Дванадесети юли — На този ден през 1690 г. е станала битката на река Боин между краля Яков II — католик, и протестантския крал Уилям Орлеански, завършила с победата на протестантите. — Б.пр.