Спенсър седна до нея на пейката.
— Приятна гледка — отбеляза той.
Тя кимна и продължи да яде. Предложи му бутилката.
— Не, благодаря — и й посочи полуизядено тамали. Мая кимна и преглътна.
— Над какво работиш сега? — попита тя, когато свърши с яденето.
— Правя някои неща за Сакс. Биокерамика, в частност.
— За „Биотика“?
— За дъщерна фирма. „Тя прави мидени черупки“.
— Моля???
— Това е името на компанията. Подразделение на „Праксис“.
— Като стана дума за „Праксис“… — Мая го погледна.
— Да. Сакс иска тези части, и то колкото се може по-скоро.
— За оръжия ли?
— Да.
Тя поклати глава.
— Не можеш ли да го позадържиш известно време?
— Мога поне да опитам.
Загледаха се в оттичащата се от небето слънчева светлина. Течеше на запад, сякаш бе жива. Зад тях в дърветата блеснаха лампи. Започна да застудява. Мая се чувстваше прекрасно. Бе много благодарна, че в момента до нея седеше един стар приятел. Тишината бе изключително приятна. Отношението на Спенсър към нея бе коренно противоположно на това на Сакс. Дружелюбието му сякаш се извиняваше вместо него за обвиненията към нея, отправени по пътя от Касей Валис, и й прощаваше за това, което бе направила с Филис. Тя го оцени по достойнство. А пък и така или иначе той бе част от тяхното голямо семейство. Приятно бе да чувстваш това по време на поредния ход. Ново начало, нов град, нов живот — колко нов беше сега?
— Познаваше ли Франк добре? — попита тя.
— Не много. Не колкото го познавахте ти и Джон.
— Мислиш ли… мислиш ли, че може да е бил замесен в убийството на Джон?
Спенсър продължи да гледа синия лед на мрачния хоризонт. Накрая взе бутилката от пейката и отпи. След това я погледна.
— Какво значение има вече?
Мая бе прекарала много от ранните си години в работа в басейна Хелас, убедена, че ниската му надморска височина е очевидно преимущество за построяване на селище. Сега цялата площ над 1-километровата граница бе застроена. Тя бе една от първите, които проучваха тези места. Пазеше старите си бележки в лектерна си и сега, вече в ролята на Людмила Новосибирская, щеше да ги използва.
Работеше в администрацията на хидрологическата компания, която изпълваше басейна с вода. Този екип бе част от конгломерат от компании, които се занимаваха с развитието на басейна. Сред тях бяха петролните компании на Черноморската икономическа групировка, една руска компания, която се опитваше да възкреси Каспийско море и Арал, както и компанията, в която Мая сега работеше — „Дийп Уотърс“13, собственост на „Праксис“. Работата на Мая бе да координира множеството хидрологически операции в региона, така че тя отново щеше да бъде в сърцето на проекта „Хелас“, също като едно време, когато бе движещата сила на всичко наоколо. Това бе задоволително в много отношения. Например, нейният град — Лоу Пойнт (разположението му бе погрешно, трябваше да признае!) — с всеки ден бе изложен все повече на опасността от наводняване. Това беше чудесно: наводни миналото, наводни миналото, наводни миналото…
С две думи работата й беше добра. Стаята й също не бе лоша. Мая я обзаведе с използвани мебели, кухненски прибори и саксии с цветя. Одеса изглеждаше много приятен град. Беше построен главно от жълт камък и кафяви керемиди върху част от склона, която бе по-извита от обичайното, така че всяка една точка от града изглеждаше разположена в средата на сухата брегова линия и от всяка една точка се откриваше разкошна гледка над басейна на юг. По-ниските области бяха застроени с магазини, бизнесофиси и паркове, а по-високите — с жилищни квартали и градини. Градът бе разположен малко над 30 градуса южна ширина, тоест, тя премина от есен към пролет. Голямо слънце обливаше с лъчите си стъпаловидните улици в горната част на града и разтапяше зимния сняг, покрил ръба на ледената маса и върховете на Планините Хелеспонт на западния хоризонт. Приятно малко градче.
Около месец след пристигането й от Сабиши дойде Мишел и се настани в съседна до нейната стая. По нейно предложение той съедини двата апартамента с врата, след което започнаха да се скитат из двете жилища, сякаш бяха едно, и да живеят в съпружеска домашна атмосфера. Мая никога не бе изпитвала нещо подобно преди и намираше всичко за много успокояващо и уютно. Тя не обичаше Мишел чак толкова страстно, но той бе добър приятел, добър любовник и добър терапевт. Да усещаш, че е наоколо, бе все едно да имаш вътре в себе си нещо като котва, която да те удържа да не отлетиш, понесена от оживлението на хидрологията или от революционния патос, както и да не потънеш прекалено дълбоко в ужасяващите бездни на политическото отчаяние или на отвращението към самата себе си. Издиганията и спадовете на нейното настроение я правеха безпомощна, затова оценяваше благотворното присъствие на Мишел.