— Как стои въпросът с политиката? — попита го тя късно през нощта, докато вървяха от селцето към потока. — Какво им говориш?
— Използвам документа от Дорса Бревиа. Според мен трябва да го ратифицираме незабавно. Както виждаш, повечето хора тук са напуснали мрежата и живеят в една алтернативна икономика.
— Забелязах. Именно това ме докара тук.
— Мда, е, виждаш какво става. На сансеите и йонсеите това им харесва. Наричат го „домашно отгледана система“.
— Въпросът е какво мисли „Транзишънъл Оторити“.
— Какво биха могли да направят? От това, което виждам, мога да кажа, че въобще не им пука. — Той пътуваше постоянно, хрумна й изведнъж, и бе видял много повече от Марс, отколкото тя някога бе виждала. — Не се набиваме на очи и не ги предизвикваме. Затова не си губят времето с нас. Предполагам, че дори не знаят колко сме и къде сме се установили.
Мая поклати глава несигурно. Бяха застанали на брега на потока, който шумно бучеше в плитчините пред тях. Нощно-пурпурната повърхност едва-едва отразяваше светлината.
— Как се наричате? — попита тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Вие сте нещо от рода на политическа партия, Ниргал. Или някакъв вид социално движение. Трябва да се наричате някак си.
— О, това ли… Е, според някои ние сме бууновисти или нещо като крило на първомарсианците. Но това не е вярно според мен. Лично аз не го наричам никак. Може би Ка. Или „Свободен Марс“15. Ние произнасяме това като приветствие. Глагол, съществително, каквото искаш. „Свободен Марс“.
— Хм… — изсумтя Мая. Една такава алтернативна икономика, която функционира без закони, бе интригуващо, но опасно нещо. Много лесно можеше да се превърне в черна икономика, управлявана от гангстери, с които подобно идеалистично настроено селце едва ли щеше да успее да се справи. С други думи, прецени тя, като алтернатива на реда на „Транзишънъл Оторити“ това нямаше реална стойност.
— Не мисля за това като за последна фаза на развитие. Но според мен ще ни е от помощ. Пък и едва ли можем да направим нещо друго. А по-нататък, като му дойде времето…
Мая кимна мрачно. Внезапно си помисли, че това беше просто вариант на Яслите Кресънт от Зигота. Двамата се върнаха в селцето, където празненството продължаваше. Там най-малко пет жени се сборичкаха коя да се лепне за Ниргал в края на партито. Със смях, който бе само леко напрегнат (ако беше малко по-млада, нямаше да им остави и най-малката възможност!), Мая го предостави в ръцете им и си легна.
След двудневно шофиране те стигнаха до една извивка на каньона и можеха да видят цялата му дължина чак до кулите на висящия мост. Като нещо от абсолютно друг свят, помисли си Мая, продукт на изцяло различна технология. Кулите бяха високи 600 метра и се издигаха на десет километра една от друга — колосален мост, който караше Хелс Гейт да изглежда като джудже. Самият град около час не се показваше на хоризонта и изведнъж след това изникваше иззад ръба му. Сградите му бяха разпилени из стръмните стени на каньона, подобно на тези на крайморско градче в Испания или Португалия — и всичко това в сянката на един гигантски висящ мост. Да, гигантски — но въпреки всичко имаше мостове, които бяха почти два пъти колкото него, като този в Крайси например. Постоянното подобряване качествата на материалите едва ли щеше да има край. Новият материал, от който бе изграден кабелът на елеватора, притежаваше издръжливост на опън, която бе прекалено голяма дори за нуждите на самия кабел. С него, в качеството на строителен материал, човек можеше да построи какъвто пожелае мост. Хората започваха да говорят за мост над Маринерис. Чуваха се шеговити подмятания за прекарване на лифт над вулканите на Тарсис, за да се спести необходимостта да се изминават 15-километровите спускания между трите хълма.
Когато се върнаха в Хелс Гейт, Диана и Мая прибраха ровъра в гаража и отидоха да вечерят в един ресторант близо до стената на долината, точно под моста. След това Диана искаше да се види с някои свои приятели, затова Мая се извини и отиде в офисите на „Дийп Уотърс“. Но зад стъклената врата, над малкото балконче на стаята й, на фона на звездите се издигаше колосалната арка на моста, което пък й напомни за каньона Дао и за обитателите му, за огромния черен конус на Хадриака, изпъстрен с многобройните си тунели, покрити с бял сняг. Това моментално я разсъни. Тя излезе на балкончето, увита в одеяло, седна на един стол и по-голямата част от нощта просто гледа черната грамада на моста, замислена за Ниргал, младите местни жители и за онова, което искаха да кажат.