Когато се върна в Одеса, Мая направи единственото нещо, което можеше — потопи се в работата си над проекта „Хелас“ и забрави всичко, което беше научила. Чувстваше се доста странно. Вече не бе сигурна какво точно иска да се случи с Хелас, с Марс и със самата нея. Месеци след посещението при Зейк и Назик (въпреки че тя не правеше връзка между двете неща) амплитудата на настроенията й бе много рязка, от отчаяние към въодушевление с равновесно положение, при което знаеше, че вероятността да започне да се изкачва или да слиза надолу е 50 на 50.
През тези месеци често Мая бе доста груба с Мишел, дразнеше се от хладнокръвието му, от това, че винаги беше толкова спокоен. Сякаш годините, прекарани с Хироко, бяха отговори на всичките му въпроси.
— Аз ги убих! — избухваше тя. — И двамата! Аз ги насъсках един срещу друг, за да увелича собствената си власт! А от теб нямаше никаква полза! Това е и твоя грешка!
— Ти си ги обичала и двамата — казваше той, — само че по различни начини. Но е имало също така и неща, които не си харесвала в тях. Само че каквото и да си направила, не можеш да поемаш отговорността за действията им. Те сами са избрали какво да правят. А ти си била само един от многото фактори.
Тези думи обикновено много й помагаха. Даваха й сили да продължи да се бори. Понякога всичко тръгваше нормално — Мая започваше да се чувства по-добре, поне за няколко дена или за няколко седмици. Но така или иначе миналото бе като проядено от молци — парцалива колекция от спомени, които със сигурност можеха да бъдат забравени. Лошото бе, че онези спомени, които се държаха най-здраво, бяха залепени с лепилото на болката и разкаянието. Вероятно щеше да й отнеме известно време да ги забрави, въпреки че бяха толкова разяждащи, толкова болезнени, толкова безполезни. Безполезни! Безполезни. По-добре да се съсредоточи върху настоящето.
На Земята бунтовете, палежите и саботажите се превръщаха в обичайно оръжие на хората, неподложени на геронтологичните процедури — „смъртните“, както се наричаха самите те. Около всички по-големи градове бяха разпръснати обкръжени със стени квартали-крепости, където хората, подложени на лечението, живееха целия си живот, затворени вътре. Използваха телевизионни връзки, телеоператори, портативни генератори, дори храна от оранжерии и система за пречистване на въздуха; като градовете-куполи на Марс, всъщност.
Една вечер, след като й беше писнало от Мишел и Спенсър, Мая отиде да вечеря сама. Все по-често чувстваше необходимостта да бъде сама. Тя се спусна до едно кафене на тротоара с изглед към крайбрежната алея, поръча си спагети и разсеяно ги изяде, докато отпиваше от една малка гарафа кианти16 и слушаше свиренето на група музиканти. Опитваше се да мисли колкото е възможно по-малко. За известно време успя и се потопи щастливо в някаква друга Одеса, някаква Европа на съзнанието й, сладка и тъжна като дуета на цигулката и акордеона. Но след това хората на съседната маса започнаха да спорят какъв процент от населението на Земята се е подложило на лечението. Един казваше 10, друг — 40, което пък бе сигурен белег за информационна война или просто за нивото на царящия там хаос. Когато се обърна на другата страна, Мая забеляза заглавието на телевизионния вестник над бара и започна да чете прелитащите пред очите й изречения. Международният трибунал бе прекратил действията си, за да се премести от Хага в Берн; „Консолидейтид“, щастлива от възможността за малка почивка, предприела криминално превземане на структурите на „Праксис“ в Кашмир, а това в действителност означаваше започването на голям преврат или на малка война срещу правителството на Кашмир от базата на „Консолидейтид“ в Пакистан. Което със сигурност щеше да въвлече и Индия. А Индия бе в много добри отношения с „Праксис“. Индия срещу Пакистан, „Праксис“ срещу „Консолидейтид“… по-голямата част от населението на света, неподложено на лечението и отчаяно…
Когато Мая се прибра вкъщи, Мишел каза, че тази атака бележи ново равнище на уважение към Международния трибунал, понеже „Консолидейтид“ бе съобразила времето на действията си с почивката на трибунала. Но предвид опустошението в Кашмир и влошаването на положението в „Праксис“, Мая изобщо не бе настроена да го слуша. Мишел бе упорит оптимист, което понякога го караше да изглежда глупаво или поне да бъдеш около него бе болезнено. Човек трябваше да признае, че живееха в мрачно време. Цикълът на земната лудост отново настъпваше, уловен при движението си надолу в неумолимата си синусоида — синусоида, която бе още по-ужасна от тази на настроенията на Мая. Скоро щяха да се озоват в средата на една от онези неконтролируеми кризи, борейки се отчаяно да избягнат унищожението. Чувстваше го — пак пропадаха надолу.