А това наистина бе нещо от рода на интервю за работа. И то за работа, която той дори не знаеше, че съществува. Усвоител на Марс. Шеф на усвояването. Къртица на повърхността на Марс. Шпионин в дома на Арес. Посланик в подземния марсиански свят. Посланик на Марс. О, Боже, помисли си той…
— Е, какво ще кажеш?
— Приемам — каза Арт.
Корабът, на който се намираше Арт — „Ганеш“ — беше доста бедняшки, а и изглеждаше много по-малък, отколкото човек си представяше, гледайки историческите програми за „Арес“. Но Първата стотица бяха живели в пространство, приблизително пет пъти по-голямо от това на гравитационния пръстен на „Ганеш“, а „Ганеш“ превозваше 500 пътници.
Продължителността на полета обаче беше само три месеца. Така че Арт се настани удобно и гледаше постоянно телевизия, като обръщаше главно внимание на документалните филми за Марс. Изгледа и прочутите видеозаписи на дебатите Ръсел-Клейборн, а през нощта сънува, че безуспешно спори с Ан Клейборн, която, също като по филмите, приличаше на жената на фермера в „Американска готика“, само че по-сурова и изпита.
Форт му бе връчил кодова система и го бе инструктирал да изпраща доклади редовно, но по време на пътуването нямаше нищо за съобщаване. Той съвестно изпращаше месечния си отчет, който винаги бе един и същ: „Вървим по пътя си. Всичко е наред“. Нито веднъж не получи отговор.
Накрая Марс заблестя като портокал, запратен по екрана на телевизора. След около седмица в орбита, все още въртейки се, те акостираха на Ню Кларк. Арт трябваше да изчака два дни, докато му дойде редът за ползване на елеватора.
Кабинките на елеватора бяха нещо от рода на малки и удобни хотелчета. Те пренасяха здраво опакования си човешки товар до планетата за пет дена, като гравитацията започваше да се усеща все по-силно и по-силно през последните дни, докато най-накрая кабинката забавеше ход и влезеше леко в приемното устройство, наречено „Муфата“, на запад от Шефилд в Павонис Монс. Бяха изминали четири месеца от датата, когато Арт бе получил факса от Уилям Форт.
Пътуването от „Муфата“ до Шефилд ставаше с метро, но Арт се чувстваше прекалено ужасно, за да забележи каквото и да е навън, дори и да имаше какво да се види. След като слязоха, той се заклатушка нестабилно зад някой от „Праксис“ и благодарно се строполи върху леглото в малката стаичка. Марсианското притегляне беше благословено стабилно. Не след дълго Арт заспа.
Когато се събуди, не можа да си спомни къде е. Огледа се наоколо напълно объркан, след това се опомни. Беше на Марс.
Той изстена и седна в леглото си. Стената срещу вратата бе покрита с пердета. Арт стана, отиде до тях и с едно движение ги отметна.
— Хей! — извика и се отдръпна назад. Мигновено се събуди за втори път или поне така се почувства.
Сякаш гледаше през илюминатора на самолет. Безкрайно открито пространство, обагрено с най-различни цветове небе, слънце, подобно на къс лава… Далече долу се простираше равно скалисто плато — гладко и заоблено, като че ли се намираше на дъното на неестествено кръгла клисура… всъщност, извънредно кръгла, направо забележително кръгла, прекалено кръгла, за да е дело на природата. Трудно бе да се прецени на какво разстояние е далечната страна на клисурата — нещо, което приличаше на обсерватория, не изглеждаше по-голямо от главичка на топлийка.
Това, както предположи той, беше калдерът7 на Павонис Монс. Бяха се приземили в Шефилд, така че нямаше никакво съмнение. Следователно имаше около 30 километра до онази обсерватория, припомни си видеофилмите Арт, и пет километра до дъното. Всичко бе напълно пусто, скалисто, недокоснато, първично — просто къс вулканична скала, гола, сякаш е изстинала и се е втвърдила само преди седмица, с нищо човешко по нея, без следи от тераформиране. Сигурно точно така е изглеждал Марс по времето на Джон Буун преди един век.
Арт дръпна пердетата и започна бавно да се облича.
Дружелюбната им водачка от „Праксис“ на име Адриен бе достатъчно висока, за да бъде местен жител, но говореше със силен австралийски акцент. Тя ги събра и заедно с още пет-шест новопристигнали ги поведе на разходка из града. Оказа се, че стаите им са в най-ниското ниво на града, въпреки че едва ли щеше да остане най-ниско за дълго. Тези дни Шефилд бе в процес на копаене надолу, за да осигури на колкото бе възможно повече стаи онзи изглед към калдера, който толкова бе объркал Арт.
7
Калдер (геол.) — голям кратер, който се е образувал след пропадането на централната част на вулкан. — Б.пр.