Част четвърта
Ученият в ролята на герой
Астероидът тип Амор, от който бе направен кабелът на елеватора, се състоеше главно от въглеродни хондрити и вода. Двата астероида тип Амор, на чиято повърхност кацнаха група спускаеми апарати през 2091 година, се състояха главно от силикати и вода.
Материалът на Ню Кларк бе трансформиран в една-единствена дълга нишка от въглерод. Материалът на двата астероида бе превърнат от роботите в листове специален материал. Силикатната пара бе втвърдена между два валяка, дълги по десет километра, и издърпана във вид на листове, покрити с тънък алуминиев пласт. Тези огромни огледала бяха разгънати от екипажи на космически кораби.
От единия астероид, наречен Бърч, закаран в орбита около полярната шапка, хората измайсториха листове, подредени в пръстен с диаметър сто хиляди километра. Това колосално огледало обикаляше около Марс с лице към Слънцето. Хората го бяха ориентирали под такъв ъгъл, че отразената светлина се съсредоточаваше в една точка от орбитата на планетата. Вторият силикатен астероид, наречен Солетавил, бе докаран в близост до тази точка. Там космонавтите подредиха огледалните листове в сложна паяжина, свързаха ги и ги разположиха под такъв ъгъл, че изглеждаха като леща, направена от кръгообразни венециански щори, въртящи се около огромен сребърен конус. Широкият край на конуса бе насочен към Марс. Този величествен и деликатен обект с диаметър 10 хиляди километра, който се въртеше в космоса между Марс и Слънцето, бе наречен Солета.
Слънчевите лъчи стигаха до Солета, преминаваха през „щорите“ от страната, обърната към Слънцето, излизаха от страната, обърната към Марс и се спускаха право към планетата. Светлината, достигнала до пръстена в орбита около полярната шапка, се отразяваше от него и преминаваше през вътрешния конус на Солета, след което отново се отразяваше и този път се насочваше към Марс. По този начин светлината преминаваше през двете страни на Солета и именно тези две противоположни по посока налягания поддържаха движението й непроменено — на около сто хиляди километра от повърхността на планетата, по-близо до перихелия, отколкото до афелия8. Ъглите на ребрата постоянно бяха коригирани от изкуствения интелект на Солета, за да могат орбитата и фокусът й да останат непроменени.
След още няколко месеца към най-горните слоеве на атмосферата пое трето огледало. То представляваше леща, подобна на първите, изградена от кръгообразни ребра. Приличаше на сребристо НЛО. Третото огледало улови част от светлината, която се изливаше върху Марс от Солета, и я фокусира допълнително, докато точките светлина върху повърхността станаха по-малки от един километър в диаметър. Огледалото полетя като глайдер над света, поддържайки концентрирания лъч светлина на фокус, докато най-накрая из цялата повърхност сякаш разцъфтяха малки слънца. Скалите започнаха да се топят, да се превръщат от твърда маса в течност. А след това и в огън.
За Сакс Ръсел подземният свят не бе достатъчно голям. Той жадуваше да се върне на работа. Би могъл да се пресели в „полусвета“ и дори да стане преподавател в новия университет в Сабиши, който успя да излезе извън мрежата и сега обединяваше доста от предишните му колеги. Но след като размисли, реши, че не желае да преподава или да остава встрани от събитията. Искаше му се да се заеме отново с тераформирането и да се завърне, ако е възможно, в самото сърце на проекта или поне да навлезе колкото се може по-навътре в него. А това означаваше света на повърхността. „Транзишънъл Оторити“ бе организирала комитет, който да координира целия процес на тераформиране. На ръководения от „Субараши“ екип бе възложена онази работа по синтеза, с която някога Сакс се бе занимавал. Това беше лошо, понеже Сакс не разбираше нищо от японски. Но ръководството на биологическата част на проекта бе възложено на швейцарците и се задвижваше от швейцарски колектив от биотехнологични компании, нарече „Биотика“. Централните му офиси бяха в Женева и Бъроуз. „Биотика“ и „Праксис“ бяха в доста добри отношения помежду си.
Така че първата му работа трябваше да бъде да се промъкне под фалшиво име в „Биотика“ и да получи назначение в Бъроуз. Дезмънд бе направил доста по този въпрос: бе създал нова компютърна самоличност на Сакс, подобна на онази, която бе изпробвал Спенсър преди години, когато трябваше да се премести в Наблюдателницата Екус. Именно тази нова самоличност, плюс някоя и друга пластична операция, бяха позволили на Спенсър да започне безпроблемно работа в лабораториите на Наблюдателницата Екус, а след това и в Касей Валис — в самото сърце на сигурността на транснационалните компании. Така че Сакс имаше доверие в системата на Дезмънд. Новата самоличност включваше всички индентификационни данни на Сакс — геном, ретина, гласови и пръстови отпечатъци, всички леко променени така, че да се доближават до истинските си параметри. Измисляше се ново име с безупречна земна биография и репутация, имигрантска регистрация, както и малко компютърно вирусче, което имаше за цел да попречи на някой нахалник да ровичка из въпросните данни. Целият този пакет се изпращаше в швейцарската паспортна служба, която безпроблемно издаваше нови паспорти на всички новопристигнали. Това засега вършеше добра работа в света на транснационалните компании, където господстваха изцяло балкански нрави.
8
Перихелий — точка от орбитата на даден небесен обект, в която той е най-близо до Слънцето; афелий — точката, в която е най-отдалечен от Слънцето. — Б.пр.