Те отново кимнаха. Дълбоко си поех дъх и тръгнах по Зеления път към карцера.
Пърси вдигна поглед и примижа, когато светлината падна върху него. Седеше на пода и ближеше лепенката, с която бях залепил устата му. Онази част от нея, която бях обвил около тила му, се беше отлепила (навярно от потта и брилянтина) и малко му оставаше съвсем да я свали. Още някой и друг час и щеше да крещи за помощ.
Когато влязохме, той се отблъсна с крака по-навътре, после спря, несъмнено осъзнал, че няма къде да избяга.
Взех пистолета и палката му от Дийн и ги протегнах към него.
— Искаш ли си ги?
Той предпазливо ме изгледа, после кимна с глава.
— Брутален — казах аз. — Хари. Вдигнете го на крака.
Те се наведоха, подхванаха го под брезентовите ръкави на усмирителната риза и го изправиха. Приближих се към него, докато лицата ни едва не се докоснаха. Можех да усетя киселия дъх на потта му. Отчасти тя се дължеше на усилията му да се освободи от ризата или от време на време да рита вратата, но ми се струваше, че се е изпотил най-вече заради страха: страх от онова, което можехме да направим с него, щом се върнехме.
„Всичко ще е наред, те не са убийци“ — навярно си бе мислил Пърси… а после може би си беше представил Стария Светльо и му бе дошло наум, че да, в известен смисъл ние наистина сме убийци. Самият аз бях ръководил седемдесет и седем екзекуции, повече от който и да е друг бях завързвал ремъка на гърдите на осъдените, повече от самия сержант Йорк22, получил медал за убитите от него врагове през Първата световна война. Щеше да е логично да убием Пърси, но ние вече се бяхме държали нелогично, бе си казал той, седнал с ръце, обвити около тялото и ближейки лепенката с език, за да освободи устата си. А освен това логиката най-вероятно няма голяма власт над мислите на човек, който седи на пода в стая с меки стени, стегнат здраво като муха в паяжина.
С други думи, ако сега не постигнех онова, което исках, никога нямаше да успея.
— Ще сваля лепенката от устата ти, ако обещаеш да не викаш — казах аз. — Искам да разговарям с теб, не да се надвиквам. Какво ще кажеш? Ще кротуваш ли?
Видях в очите му облекчение, когато проумя, че щом исках да разговаряме, наистина има сериозен шанс да си спаси кожата. Той кимна.
— Ако започнеш да викаш, пак ще ти залепя устата — предупредих го. — Ясно ли ти е?
Отново кимване, този път съвсем нетърпеливо.
Пресегнах се, хванах лепенката за края, който беше разхлабил, и силно я дръпнах. Разнесе се висок звук. Бруталния потръпна. Пърси простена от болка и започна да търка устните си. Опита се да каже нещо, разбра, че не може да го направи с ръка върху устата, и я отпусна.
— Измъкни ме от тази риза, кретен такъв — изсъска.
— След малко.
— Веднага! Веднага! На ча…
Залепих му шамар. Стана още преди да разбера, че ще го направя… но, разбира се, знаех, че може да се стигне дотам. Дори по време на първия разговор за Пърси с директора Мурс, когато Хал ме бе посъветвал да му дам възможност да ръководи екзекуцията на Делакроа, бях съзнавал, че може да се стигне дотам. Човешката ръка е като полуопитомен звяр — през повечето време се държи добре, но понякога избягва и захапва първото нещо, което види.
Чу се остър плясък, като от счупване на клон. Дийн ахна. Пърси ме зяпна с толкова разширени очи, че сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Устата му се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, като уста на риба в аквариум.
— Млъкни и ме слушай — наредих. — Заслужаваше да получиш наказание заради онова, което стори с Дел, и вече си го получи. Това беше единственият начин, по който можехме да го направим. Всички бяхме на това мнение освен Дийн, а той трябваше да се примири, защото иначе щяхме да го накараме да съжалява. Нали така, Дийн?
— Да — прошепна той. Бе блед като платно. — Предполагам, че е така.
— Ще накараме и теб да съжаляваш, че изобщо си се родил — продължих аз. — Ще се погрижим хората да разберат как си саботирал екзекуцията на Делакроа…
— Саботирал…
— … и как едва не си оставил да убият Дийн. Ще кажем достатъчно, че да ти попречим да получиш почти всяка служба, която чичо ти е в състояние да ти осигури.
Пърси яростно клатеше глава. Не вярваше в това, навярно не можеше да го повярва. Отпечатъкът от дланта ми изпъкваше на бледата му буза като знак на гадателка.
— И независимо от всичко ще се погрижим да ти съкратим живота. Не е нужно да го правим сами. Ние също познаваме някои хора, Пърси, толкова ли си глупав, че не го разбираш? Не са в щатската столица, но все пак знаят как да уредят някои неща. Имат тук приятели, имат братя, бащи. Ще се радват да отрежат носа или пениса на лайно като теб. Просто ще направят така, че някой техен подопечен да получи отгоре по три часа седмично във вътрешния двор.