Пърси не реагира, разбира се. Андерсън искаше да отведе директора настрани, да решат как да се справят с положението — проблемът бе политически — но Мурс не го последва, поне за момента, и ме дръпна нататък по Пътя. Джон Кофи лежеше на койката си с лице към стената и както винаги с провиснали до земята крака. Изглеждаше така, като че ли спеше и навярно бе така… но вече бяхме разбрали, че той не винаги е такъв, какъвто изглежда.
— Онова, което се случи в дома ми, има ли каквато и да е връзка с това, което се е случило тук след завръщането ви? — тихо попита Мурс. — Ще ви прикривам доколкото е по силите ми, даже това да ми струва работата, но трябва да зная.
Поклатих глава. Когато му отвърнах, аз също говорех тихо. В края на коридора сега се мотаеха дванайсетина надзиратели. Други фотографираха Уортън в килията му. Къртис Андерсън ги наблюдаваше и за момента към нас гледаше единствено Бруталния.
— Не. Върнахме Джон в килията му нормално, нали разбираш, после пуснахме Пърси от карцера, в който го бяхме оставили за по-сигурно. Мислех си, че ще вдигне скандал, но не го направи. Само си поиска обратно пистолета и палката. Не каза нищо друго, просто тръгна нататък по коридора. После, когато стигна до килията на Уортън, извади пистолета си и започна да стреля.
— Смяташ ли, че пребиваването му в карцера… психически му се е отразило по някакъв начин?
— Не.
— Сложихте ли му усмирителната риза?
— Не. Нямаше нужда.
— Кротък ли беше? Не се ли съпротивяваше?
— Не се съпротивяваше.
— Кротувал е и не се е съпротивявал даже когато е видял, че искате да го затворите в карцера, така ли?
— Точно така. — Въпреки че изпитвах желание да поукрася сцената — да прибавя на Пърси поне една-две щрихи — не го направих. Колкото по-просто, толкова по-добре. — Нямаше никакви проблеми. Просто отиде в един от отсрещните ъгли и седна там.
— Тогава не каза ли нещо за Уортън?
— Не.
— А за Кофи?
Поклатих глава.
— Възможно ли е Пърси отдавна да го е замислял? Имаше ли нещо против него?
— Възможно е — отвърнах аз, като още повече понижих глас. — Пърси не внимаваше, когато вървеше по Пътя, Хал. Веднъж Уортън се пресегна, притисна го до решетките и малко пофлиртува с него. — Замълчах за миг. — Може да се каже, че го опипа.
— Само това ли? Просто е… „пофлиртувал с него“… и това е всичко?
— Да, но за Пърси беше достатъчно. Уортън каза нещо как предпочитал да чука него вместо сестра му.
— Хм. — Мурс продължаваше да гледа настрани към Джон Кофи, сякаш постоянно трябваше да се уверява, че негърът е действителна личност, наистина съществуваща на земята. — Това не обяснява какво е станало с него, но донякъде обяснява защо е стрелял срещу Уортън, а не срещу Кофи или някой от хората ти. И като говоря за хората ти, Пол, дали всички те ще представят една и съща версия?
— Да — потвърдих аз. — И ще го направят — по-късно казах на Джанис и започнах да ям супата, която бе донесла на масата. — Лично ще се погрижа за това.
— Все пак си излъгал — рече тя. — Излъгал си Хал.
Е, за това са съпругите, нали? Винаги търсят дупки от молци в най-хубавия ти костюм и в повечето случаи откриват.
— Предполагам, че си права, щом искаш да гледаш на нещата така. Не му казах нещо, което щеше да измъчва и двама ни. Хал е чист, струва ми се. В края на краищата той дори не беше там. Беше си вкъщи и се грижеше за жена си, докато Къртис не го повика.
— Каза ли как е Мелинда?
— Тогава не, нямаше време, но разговаряхме пак точно преди двамата с Бруталния да си тръгнем. Мели не си спомняла много, но се чувствала чудесно. Била на крак и ходела. Говорела за цветните лехи, които щяла да направи догодина.
Известно време жена ми просто седеше и ме гледаше как ям. После попита:
— Хал знае ли, че е било чудо, Пол? Разбира ли го?
— Да. Всички го разбираме, всички, които бяхме там.
— Иска ми се и аз да съм била — каза тя, — но като че ли по-скоро се радвам, че не съм била. Ако бях видяла люспите да падат от очите на Савел на пътя за Дамаск24, навярно щях да получа инфаркт.
— Не — възразих, като повдигнах чинията, за да я опразня до дъно, — навярно щеше да му сготвиш супа. Чудесна е, скъпа.
— Добре. — Но всъщност не мислеше за супата, за готвене или за покръстването на Савел на пътя за Дамаск. Гледаше през прозореца към хребетите, подпряла брадичка с ръка. Очите й бяха замъглени като самите хребети в летните утрини, когато денят предвещаваше да е много горещ. Летни утрини като онази, в която открили момиченцата на Детерик, без причина си помислих аз. Зачудих се защо не са викали. Убиецът им ги бе наранил — верандата била в кръв, стъпалата също. Защо ли не бяха викали?