— Тогава на колко години си всъщност? Винаги съм смятала, че си над осемдесетте, на моя възраст, навярно даже малко по-млад, но според това тук…
— В годината, в която Джон извървя Зеления път, бях на четиридесет. — Роден съм през 1892. Това означава, че съм на сто и четири, освен ако не бъркам в сметката.
Тя ме зяпна онемяла.
Подадох й останалата част от ръкописа и отново си спомних как Джон ме беше докоснал в килията си. „Няма да се взривиш“, бе казал той, леко усмихнат от самата мисъл, и наистина не се взривих… но въпреки това с мен беше станало нещо. Нещо трайно.
— Прочети го докрай — казах. — Там е всичко останало, което зная.
— Добре — прошепна тя. — Малко се страхувам, не мога да те лъжа, но… добре. Ти къде ще бъдеш?
Изправих се, протегнах се и чух как гърбът ми изпука. Онова, което със сигурност знаех, бе, че солариумът ми е дотегнал до гуша.
— На игрището за крикет. Искам да ти покажа още нещо и то е точно в тази посока.
— Да не е нещо… страшно? — В боязливия й поглед видях Илейн — момиченцето от онова време, когато мъжете са носели сламени шапки през лятото и палта от меча кожа през зимата.
— Не — усмихнах се аз. — Не е страшно.
— Добре. — Тя взе листовете. — Ще ги отнеса в стаята си. Ще се срещнем на игрището за крикет към… — Илейн прелисти ръкописа, за да прецени. — Към четири? Става ли?
— Отлично — казах аз, като си мислех за прекалено любопитния Брад Долън. Дотогава вече щеше да си е заминал.
Тя се пресегна, леко стисна ръката ми и излезе. За миг останах на мястото си, погледнах към масата и осъзнах факта, че освен подноса със закуската, който сутринта ми бе донесла Илейн, няма нищо друго. Липсваха пръснатите върху нея страници. Някак си не бях в състояние да повярвам, че съм свършил… и наистина не бях — можете сами да се убедите, тъй като всичко това е написано, след като разказах за екзекуцията на Джон Кофи и дадох последните листове на Илейн. И още тогава отчасти знаех защо.
Алабама.
Взех от таблата последната студена препечена филийка, спуснах се по стълбите и излязох на игрището за крикет. Там приседнах на слънце, гледах как няколко двойки и една бавна, но весела четворка играчи размахват чукчетата си, прехвърлях старческите си мисли и топлех на слънцето старческите си кокали.
Към три без петнайсет от паркинга започна да се точи смяната от три до единайсет и в три часа служителите от дневната смяна си тръгнаха. Повечето вървяха на групи, но Брад Долън беше сам. Това ме накара да се зарадвам — може би в крайна сметка светът не бе отишъл съвсем по дяволите. От задния му джоб стърчеше едно от книжлетата му с вицове. Пътеката за паркинга минаваше покрай игрището за крикет и той ме видя, но нито ми махна, нито ми се намръщи. Нямах нищо против. Долън влезе в стария си шевролет с лепенката, която гласеше: „ВИДЯХ ГОСПОД И ИМЕТО МУ Е ТРИТОН“. После замина натам, където отива, когато не е тук и остави зад себе си тънка следа от моторно масло.
Както беше обещала, към четири часа при мен дойде Илейн. Очите й показваха, че отново е плакала. Тя ме прегърна, силно ме притисна към себе си и изрече:
— Клетият Джон Кофи. Клетият Пол Еджкоум.
„Клетият Пол — чух Джанис да казва. — Клетото старо момче.“
Илейн отново заплака и аз я прегърнах там, на игрището за крикет под късното следобедно слънце. Сенките ни сякаш танцуваха. Навярно във „Вълшебната бална зала“, която навремето често слушахме по радиото.
Накрая тя се овладя и се отдръпна от мен. Намери салфетки в джоба на блузата си и избърса влажните си очи.
— Какво стана с жената на директора, Пол? Какво стана с Мели?
— Смятаха я за чудото на века, поне лекарите от болницата в Индианола — отвърнах аз. Хванах я за ръка и двамата тръгнахме към пътеката, която водеше към гората. Към бараката до стената между „Джорджийските борове“ и света на по-младите хора. — Тя почина — от инфаркт, не от мозъчен тумор — десет-единайсет години по-късно. На четирийсет и три, струва ми се. Хал умря от удар някъде около деня на атаката в Пърл Харбър — може да е било точно в този ден, доколкото си спомням — така че тя го надживя с две години. Каква ирония.
— Ами Джанис?
— Днес не съм готов за това. Ще ти разкажа някой друг път.
— Обещаваш ли?
— Обещавам. — Но никога не изпълних това си обещание. Три месеца след деня, в който заедно навлязохме в гората (бих я държал за ръка, ако не се страхувах, че ще нараня възлестите й, подути пръсти), Илейн Конъли тихо умря в леглото си. Както и при Мелинда Мурс, смъртта й беше резултат от инфаркт. Санитарят, който я откри, каза, че изглеждала спокойна, сякаш е станало внезапно и безболезнено. Надявам се да е бил прав. Обичах Илейн. И ми липсва. Тя, Джанис, Бруталния и всички те.