„Завързването на разговор“ всъщност беше в основата на работата ни. Тогава не го знаех, но като се връщам назад от позицията на тази странна преклонна възраст (струва ми се, че всички преклонни възрасти изглеждат странни на хората, които трябва да ги изживеят), разбирам, че е било така, и защо не съм го съзнавал навремето — било е прекалено важно за работата ни, каквото е дишането за живота ни. Не бе важно приходящите надзиратели да са добри в „завързването на разговор“, а беше жизненоважно за мен, Хари, Бруталния и Дийн… и това бе една от причините, поради които не понасяхме Пърси Уетмор. Затворниците го мразеха, надзирателите също… мразеха го всички, предполагам, освен политическите му приятели, самият Пърси и може би (но само може би) майка му. Той беше като доза бял арсеник, поръсен в сватбена торта и струва ми се, още от самото начало съм разбирал какво представлява. Той бе таящият се в очакване инцидент. Що се отнасяше до останалите от нас, ние можехме да се забавляваме с мисълта, че сме най-полезни не като надзиратели на осъдените, а като техни психиатри — тази идея отчасти ме занимава и до днес — но знаехме как да завързваме разговор… а без разговора хората, които очакваха реда си за Стария Светльо, имаха гадния навик да полудяват.
Под доклада на Бруталния си отбелязах да поговоря с Джон Кофи — поне да опитам — и после се заех с писмото, пратено ми от Къртис Андерсън, главния заместник на директора. В него се казваше, че той, Андерсън, съвсем скоро очаквал заповед за ДНЕ на Едуърд Делакроа (правописна грешка на Андерсън — името на осъдения всъщност беше Едуар Делакроа). ДНЕ означаваше дата на екзекуцията и според съобщението Къртис имал данни от сигурен източник, че дребният французин ще измине последния си път малко преди деня на Вси светии — предполагаше, че става дума за 27 октомври, а неговите предположения бяха подкрепени от достоверна информация. Но преди това сме можели да очакваме нов затворник на име Уилям Уортън. „Той е от онези, които хората наричат «проблемни деца» — пишеше с наклонения си и някак си педантичен почерк Къртис. — Адски луд и горд от това. През последната година обиколил целия щат и накрая извършил най-тежкото престъпление. По време на грабеж убил трима души. Една от жертвите била бременна жена. Докато бягал, убил и четвърти — служител от щатската полиция. Не улучил единствено една монахиня и някакъв слепец. — Това ме накара да се усмихна. — Уортън е деветнайсетгодишен, в горната част на предмишницата на лявата му ръка е татуиран надписът «Били Хлапето4». Ще ти се наложи да го пошляпнеш някой и друг път, гарантирам ти го, но бъди внимателен. На този човек просто не му пука. — Беше подчертал последното изречение с двойна линия и накрая завършваше с думите: — Освен това може да се задържи доста време. Обжалва присъдата си, трябва също да се има предвид фактът, че е непълнолетен.“
Лудо хлапе, обжалва, вероятно ще се задържи известно време. О, всичко това изглеждаше направо прекрасно. Изведнъж денят започна да ми се струва твърде горещ и повече не можех да отлагам срещата с директора Мурс.
През годините си като надзирател в Студената планина съм работил за трима директори — Хал Мурс беше последният и най-добрият от тях. В известен смисъл. Откровен, праволинеен, лишен дори от рудиментарния хумор на Къртис Андерсън, но с достатъчно политически такт, за да запази работата си през онези мрачни години… и с достатъчно честност, за да не се съблазни от играта. Нямаше да се издигне повече, но, изглежда, това го устройваше. Тогава беше петдесет и осем или петдесет и девет годишен, с дълбоко набраздено лице на копой, което навярно би се харесало на Бобо Марчънт. Косата му бе бяла и се ръкуваше някак си сковано, но беше силен. Година преди това, когато един от затворниците се нахвърли срещу него във вътрешния двор с подострена летва от щайга, Мурс запази самообладание, сграбчи го за китката и я изви толкова силно, че костите на нападателя изхрущяха като сухи клонки в огън. Забравил всичките си жалби, затворникът коленичи на земята и започна да плаче за майка си.
— Аз не съм майка ти — с отработения си южняшки акцент отвърна директорът, — но ако бях, щях да си повдигна полите и да те опикая от онази дупка, от която съм те родила.
Когато влязох в кабинета му, той понечи да се изправи и аз му махнах да остане на мястото си. Седнах от другата страна на бюрото му и започнах с въпрос за жена му… само че в нашия край не се прави така.
— Как е онова твое хубаво момиче? — ето как го попитах аз, сякаш Мелинда беше само седемнайсетгодишна, а не на шейсет и две-три. Загрижеността ми бе искрена — тя беше жена, която самият аз бих обичал и за която бих се оженил, ако житейските ни пътища се бяха пресекли — но пък и нямах нищо против малко да го отклоня от главната му работа.