Самото преживяване обаче беше единствено мое. Пишех като побъркан, опитвах се да тичам в крак с безумния издателски график и в същото време да създам книгата така, че всяка част да има своя миникулминация, надявах се, че всичко ще е наред, и знаех, че ще ме обесят, ако не се получи. Питал съм се дали Чарлз Дикенс се е чувствал по същия начин, дали се е надявал, че въпросите, повдигнати в сюжета, сами ще намерят отговор. Предполагам, че и с него е било така. За негово щастие Божието министерство на талантите е отпуснало малко повечко на стария Чарлз.
Един-два пъти ми се случи да си помисля, че сигурно осейвам земята след себе си с най-отявлени анахронизми, но те се оказаха съвсем малко. Даже „порнокомиксът“ с Попай и Олив Ойл попадна право в целта: след публикуването на Част 6 някой ми прати отпечатък от точно такъв комикс, издаден около 1927 г. На една от рисунките Уимпи опъва Олив и в същото време яде хамбургер. Божичко, нищо не може да се сравнява с човешкото въображение, нали?
След успешното публикуване на „Зеленият път“ бяха проведени много дискусии за това как — и дали изобщо — да бъде издаден като един роман.
Иска ми се някога изцяло да го преработя, да го превърна в такъв роман, какъвто в този формат не може да е, и отново да го издам. Дотогава това ще трябва да свърши работа. Радвам се, че го харесаха толкова много читатели. И знаете ли, в края на краищата се оказа доста добро четиво за приспиване.
Бангор, Мейн
6 февруари 1997 г.
I. Диханието на звяра
1.
Това се случи през 1932 година, когато щатският затвор все още се намираше в Студената планина. Разбира се, там беше и електрическият стол.
Затворниците се шегуваха със стола, така както хората винаги се шегуват с неща, които ги плашат, но които не могат да избегнат. Наричаха го „Стария Светльо“ или „Големия Мокрьо“. Майтапеха се със сметката за електричеството и за това как директорът на затвора Мурс щял да опече тази есен пуйката си за Деня на благодарността, тъй като жена му Мелинда била прекалено болна, за да готви.
Но онези, които наистина трябваше да седнат на този стол, бързо губеха чувството си за хумор. По време на работата си в затвора съм ръководил седемдесет и осем екзекуции (това е цифра, която винаги съм помнил и която няма да забравя дори на смъртното си ложе) и смятам, че повечето от осъдените разбираха истината за онова, което става, чак когато завързваха глезените им за здравите дъбови крака на Стария Светльо. Тогава осъзнаваха (някакъв леден страх, който ясно можеше да се види в очите им), че краката им вече никога няма да се помръднат. Кръвта продължаваше да тече във вените им, мускулите им все още можеха да се напрягат, но въпреки това бяха свършили и те повече нямаше да се разхождат или да танцуват с момиче на някое провинциално увеселение. Клиентите на Стария Светльо започваха да осъзнават своята смърт от глезените си нагоре. След като престанеха да се гърчат и изпелтечеха последните си, обикновено нечленоразделни думи, на главата им надяваха черна копринена торба. Предполагаше се, че е заради самите тях, но винаги съм си мислил, че всъщност е заради нас, за да не виждаме ужаса в очите им, след като разберяха, че ще умрат.
В затвора в Студената планина нямаше отделение на смъртниците, а само група килии, означени като „блок Е“, отделен от другите и голям около една четвърт от тях, тухлен вместо от дърво, с ужасен гол метален покрив, който блестеше под лъчите на лятното слънце като някакво безумно око. В блока имаше шест килии, по три от двете страни на широк коридор, всяка от които бе почти два пъти по-голяма от килиите в другите четири блока. И бяха единични. Страхотни условия за един затвор (особено през трийсетте години), но затворниците биха ги разменили за която и да е килия в другите четири блока. Повярвайте ми, наистина биха ги разменили.
През годините ми като главен надзирател никога не е имало време, в което едновременно да са били заети и шестте килии — слава Богу за това дребно благоволение. Стигало се е най-много до четири, смесени чернокожи и бели (сред живите мъртви в Студената планина нямаше сегрегация), и тогава беше истински ад. Имаше една жена — Бевърли Маккол. Бе чернокожа като асо спатия и красива като греха, който човек никога няма достатъчно смелост да извърши. Тя търпяла побоите на мъжа си в продължение на шест години, но не простила единствената му изневяра. Вечерта след като разбрала за нея, зачакала нещастния Лестър Маккол, известен на приятелите си (а навярно и на изключително кратковременната си любовница) като Бръснача, на стълбите, водещи към апартамента над бръснарницата му. Чакала, докато не започнал да съблича палтото си, после с един от собствените му бръсначи изсипала неверните му черва върху модерните му обувки. Две нощи преди деня, в който трябваше да седне на Стария Светльо, тя ме извика в килията си и ми каза, че насън й се явил нейният африкански духовен баща. Той й поръчал да се откаже от робското си име и да умре под свободното име Матуоми. Затова молеше в заповедта за изпълнение на екзекуцията да я впишат като Бевърли Матуоми. Предполагам, че духовният й баща не й е съобщил никакво малко име или поне такова, каквото тя да разбере. Съгласих се. Годините на работа като надзирател са ме научили никога да не отказвам на осъден, освен ако не е абсолютно наложително. В случая с Бевърли Матуоми се оказа, че това просто няма никакво значение. Около три следобед на следващия ден позвъни губернаторът и замени смъртната й присъда с доживотна в женския затвор „Граси Вали“. Трябва да ви кажа, че искрено се радвах, когато видях закръгленото дупе на Бев да завива наляво, а не надясно.