Бруталния бръкна в чекмеджето на бюрото и извади голямата, подвързана с кожа книга със златен надпис „ПОСЕТИТЕЛИ“ на корицата. Обикновено тя стоеше там по цял месец. Когато някой от затворниците имаше посетители — без да се смятат адвокатите и свещениците — той отиваше в стаята до столовата, предназначена специално за тази цел. Наричахме я Аркадата. Не зная защо.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Дийн Стантън и примижа над очилата си, докато Бруталния отваряше книгата и тържествено прелистваше страниците от изминали години с посетители на вече мъртви хора.
— Изпълнявам параграф 19 — отвърна той, като намери необходимата страница. Взе молив, наплюнчи върха му — отвратителен навик, от който не можехме да го отучим — и се приготви да пише. Параграф 19 гласеше просто: „Всеки посетител в блок Е трябва да покаже жълт пропуск, издаден от администрацията, и задължително трябва да бъде вписан.“
— Полудял е — обърна се към мен Дийн.
— Мишката не ни показа пропуска си, но този път няма да взема мерки — рече Бруталния. Отново наплюнчи молива за късмет, после попълни в графата „ВРЕМЕ НА ВЛИЗАНЕ В БЛОКА“ 21:49 ч.
— Ами да, защо не, големите шефове навярно правят изключение за мишките — отвърнах аз.
— Разбира се, че правят — съгласи се той. — Нали мишките нямат джобове. — Обърна се към часовника на стената зад бюрото, после вписа в графата „ВРЕМЕ НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ БЛОКА“ 22:01 ч. Между тези две графи имаше оставено повече пространство, озаглавено „ИМЕ НА ПОСЕТИТЕЛЯ“. След миг на дълбоко размишление — навярно за да си спомни ограничените си знания по правопис, тъй като съм сигурен, че идеята вече е била оформена в главата му — Брутъс Хауъл грижливо написа „СТИЙМБОУТ УИЛИ“, както повечето хора наричаха по онова време Мики Маус5. Това се дължеше на онзи първи говорящ анимационен филм, в който Мики ококорваше очи, завърташе се и дърпаше въжето за свирката на мостика на парахода. — Е — рече, като затвори книгата и я върна в чекмеджето, — всичко е готово.
Засмях се, но Дийн, който винаги възприемаше нещата сериозно, даже да разбираше, че става дума за шега, се мръщеше и яростно бършеше очилата си.
— Ако някой види това, ще загазиш. — Поколеба се и прибави: — Някой неподходящ. — Отново се поколеба и преди да довърши, късогледо се заоглежда, едва ли не очаквайки да види, че на стените са им пораснали уши. — Някой като например Пърси Цуни ми гъза и върви по дяволите Уетмор.
— Ами — заяви Бруталния. — В деня, в който Пърси Уетмор пльосне гадния си задник зад това бюро, аз напускам.
— Няма да се наложи — каза Дийн. — Ако Пърси прошепне каквото трябва на когото трябва, направо ще те уволнят за това, че си правиш майтапи. А той може. Знаеш, че може.
Бруталния изръмжа, но нищо не отговори. Реших, че по-късно същата нощ Хауъл ще изтрие онова, което бе написал. А ако не той, щях да го направя аз.
На следващата вечер, след като отведе първо Битърбък, а после и Президента в блок Д, в който след прибирането на обикновените затворници по килиите се къпеха осъдените на смърт, Бруталния ме попита дали да не потърсим Стиймбоут Уили в карцера.
— Предполагам, че би трябвало — отвърнах аз. Предишната вечер добре се бяхме посмели с мишката, но знаех, че ако я намерим в карцера — особено ако откриехме, че е започнала да си свива гнездо в някоя от тапицираните стени — ще се наложи да я убием. По-добре да убиеш разузнавача, независимо колко е забавен, отколкото да се налага да живееш с онези, които ще дойдат след него. Излишно е да ви казвам, че и двамата не си падахме по убиване на малки мишки. В края на краищата държавата ни плащаше да убиваме плъхове.