Около трийсет и пет години по-късно — трябва да са поне трийсет и пет — видях това име на страницата с некролози във вестника под снимка на чернокожа жена с изпито лице, с ореол от бяла коса и с очила с фалшиви брилянти в ъглите. Прекарала последните десет години от живота си като свободна жена, пишеше в некролога, и почти съвсем сама ръководила библиотеката на малкото градче Рейнс Фолс. Освен това преподавала в неделното училище и всички в онова затънтено селище много я обичали. „БИБЛИОТЕКАРКА УМИРА ОТ СЪРДЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ“, гласеше заглавието, а под него, с по-дребен шрифт, сякаш се бяха сетили едва в последствие: „Прекарала повече от двайсет години в затвора за убийство“. Същите бяха единствено очите, големи и блестящи зад очилата с фалшивите брилянти в ъглите. Това бяха очите на жена, която въпреки седемдесетте си години не би се поколебала да извади бръснача от бурканчето със синия дезинфектант, ако й се стореше наложително. Човек познава убийците, дори да са свършили живота си като престарели библиотекарки в задрямали малки градчета. Поне ги познава, ако е прекарал толкова време да пази убийци, колкото съм прекарал аз. Един-единствен път съм изпитвал съмнения в характера на работата си. Именно заради това, струва ми се, пиша тези редове.
Широкият коридор по средата на блок Е беше настлан с линолеум с цвят на зеленикав лимон — ето защо онова, което в други затвори наричаха „Последния път“, в Студената планина се казваше „Зеленият път“. От юг на север той бе дълъг, струва ми се, шейсет пълни крачки. В началото се намираше карцерът. В края завършваше с Т-образно разклонение. Завоят наляво означаваше живот — ако сгреният от слънце вътрешен двор можеше да се нарече живот. Мнозина го наричаха и прекарваха там години без забележими неблагоприятни ефекти. Крадци, подпалвачи и изнасилвачи, които бъбреха помежду си, разхождаха се и сключваха дребните си сделки.
Завоят надясно обаче — това беше друго нещо. Първо влизате в моя кабинет (килимът тук също бе зелен, нещо, което през всички онези години възнамерявах да променя, но не го направих) и заставате пред бюрото ми, от лявата страна на което беше американското, а от дясната — щатското знаме. От отсрещната страна имаше две врати. Едната водеше към малка тоалетна, която използвахме заедно с надзирателите в блок Е (понякога я посещаваше дори директорът Мурс), а другата — към нещо като склад. И това бе краят на Зеления път.
Вратата беше ниска — когато влизах, трябваше да навеждам глава, а Джон Кофи трябваше да приклекне. Излизаше се на малка площадка и до дъсчения под водеха три циментови стъпала. Това бе жалка стая без отопление и с метален покрив, точно като покрива на блока, към който беше прибавен. Вътре бе толкова студено, че през зимата от устата излизаше пара, а през лятото беше задушно. По време на екзекуцията на Елмър Манфред — през юли или август на 1930, струва ми се — деветима от свидетелите припаднаха.
Лявата страна на склада отново означаваше живот. Инструменти (заключени с вериги в рамки, сякаш бяха бойни пушки, а не лопати и кирки), сухи храни, чували със семена за пролетната сеитба в градините на затвора, кашони с тоалетна хартия, палети с метални листове за затворническата работилница… дори торби с вар за маркиране на бейзболното и футболното игрище — затворниците играеха на място, известно като „Пасището“ и в Студената планина есенните следобеди се очакваха с огромно нетърпение.