Дясната страна за пореден път означаваше смърт. Самият Стар Светльо, поставен върху дъсчена платформа в югоизточния ъгъл на склада, със здрави дъбови крака, широки дъбови облегалки за ръцете, попили ужасената пот на десетки хора в последните няколко минути от живота им, и металната шапка, обикновено свободно закачена на облегалката, като шапчица на дете робот в някой комикс на Бък Роджърс. От нея излизаше кабел, който минаваше през метален пръстен в бетонната стена зад стола. От едната му страна имаше галванизирана тенекиена кофа. Ако човек погледнеше вътре, щеше да види кръгла гъба, точно съответстваща на металната шапка. Преди екзекуцията тя се напояваше в солен разтвор, за да провежда по-добре правия електрически ток, който течеше по кабела, минаваше през гъбата и попадаше в мозъка на осъдения.
2.
1932 беше годината на Джон Кофи. Подробностите могат да се открият във вестниците, ако някой проявява достатъчно интерес, за да ги потърси — някой с повече енергия от един грохнал старец, който доизживява дните си в старчески дом в Джорджия. Есента бе гореща, спомням си го, наистина много гореща. Октомври беше като през август и Мелинда, жената на директора, лежеше в болницата в Индианола за неопределен период от време. Това бе есента, през която получих най-тежката уринарна инфекция през живота си, недостатъчно сериозна, за да бъда настанен в болница, но почти достатъчно, за да ми се иска да съм мъртъв едва ли не всеки път, когато ходех до тоалетната. Беше есента на Делакроа, дребният, полуплешив французин с мишката, същият, който пристигна през лятото и направи онзи хитър номер с макарата. На първо място обаче това бе есента, през която в блок Е дойде Джон Кофи, осъден на смърт за изнасилването и убийството на близначките Детерик.
Всяка смяна в блока се състоеше от четирима-петима надзиратели, но мнозина от тях бяха от други блокове в затвора. Дийн Стантън, Хари Теруилигър и Брутъс Хауъл (хората го наричаха „Бруталния“, но това бе на шега, той не би убил и муха, ако не се налагаше, въпреки ръста си) вече са мъртви, както и Пърси Уетмор, който наистина беше брутален… да не кажа глупав. Той нямаше работа в блок Е, в който неприятният характер бе безполезен, а понякога и опасен, но беше роднина на губернатора, така че остана при нас.
Именно Пърси Уетмор доведе Кофи в блока с традиционния вик „Идва смъртник! Тук идва смъртник!“.
Все още бе адски горещо, въпреки че беше октомври. Вратата към вътрешния двор бе отворена и пропускаше ярката слънчева светлина. Тогава вътре влезе най-едрият мъж, който изобщо съм виждал, освен някои от баскетболистите, които показват по телевизора в стаята за развлечения в дома за капризни лигльовци, в който прекарвам последните си дни. Ръцете му бяха оковани във вериги, прехвърлени през широките му като бъчва гърди. На глезените си носеше пранги, свързани с верига, която дрънчеше като изсипващи се монети, докато гигантът се тътреше по зеления коридор между килиите. От едната му страна вървеше Пърси Уетмор, а от другата — дребният и с изпито лице Хари Теруилигър. Двамата приличаха на деца, водещи уловена мечка. В сравнение с Кофи дори Брутъс Хауъл приличаше на хлапак, той беше висок над метър осемдесет и два и също толкова широк, бивш футболист, играл в ЛСЮ, преди да пропадне и да се върне у дома си в планините.
Джон Кофи бе чернокож, подобно на повечето мъже, които престояваха известно време в блок Е, преди да умрат в скута на Стария Светльо, и беше над два метра висок. Обаче в никакъв случай не бе толкова слаб, колкото баскетболистите от телевизията — имаше широки рамене и огромни гърди, целите в мускули. Бяха му дали най-големия размер дочени дрехи, който бяха успели да открият в склада, и въпреки това крачолите на панталона му стигаха до средата на мощните му, осеяни с белези прасци. Ризата му се разтваряше под гърдите и ръкавите й стигаха до лактите. В огромната си длан стискаше кепе, което, кацнало на плешивата му махагонова глава, би изглеждало като шапчицата на маймунката на някой уличен музикант, само че синьо вместо червено. Негърът сякаш можеше да скъса веригите, с които го бяха оковали, с такава леснота, с каквато би разкъсал панделката на коледния си подарък, но когато човек погледнеше лицето му, разбираше, че няма да направи нищо подобно. Изражението му не бе тъпо — макар че Пърси смяташе точно така и скоро започна да го нарича „кретена“ — а загубено. Той постоянно се въртеше, сякаш за да разбере къде се намира. А може би дори и кой е всъщност. Първата ми мисъл бе, че прилича на чернокож Самсон… само че след като Далила го е обръснала нула номер със също толкова гладката си невярна малка ръчица и го е лишила от всякаква радост.