— Идваме, мамо! — чу се гласчето на малко момиченце и жената отново се върна в къщата.
Когато свърши, Хамърсмит попита:
— И защо ви интересува всичко това? При мен никога досега не е идвал затворнически надзирател, вие сте първият.
— Казах ви…
— Че сте заинтригуван, да. Хората са любопитни, зная го, и слава Богу, иначе щях да загубя службата си и щеше да ми се наложи да си търся истинска работа. Но осемдесет километра са прекалено много само за да задоволите любопитството си, особено след като последните трийсет са по отвратителен път. Защо не ми кажете истината, Еджкоум? Аз задоволих вашето любопитство, задоволете и вие моето.
„Ами — можех да му кажа аз, — имах уринарна инфекция и Джон Кофи ме докосна с ръце, и ме излекува. Човекът, изнасилил и убил онези две момиченца. Ето защо ме интересува. Чудя се даже дали Хоумър Крибъс и помощник-шерифът Роб Макгий не са допуснали грешка, като са го арестували. И продължавам да се чудя въпреки всички улики срещу него. Защото е трудно да се повярва, че човек, който има такава сила в ръцете си, може да изнасилва и убива деца.“
Не, навярно не трябваше да му казвам това.
— Чудех се за две неща — отвърнах. — Първото е дали някога преди е правил такова нещо.
Хамърсмит се обърна към мен. Погледът му изведнъж бе станал остър и заинтригуван и видях, че наистина е интелигентен. Може би даже много, по някакъв ненатрапващ се начин.
— Защо? — попита той. — Какво знаете, Еджкоум? Какво ви е казал той?
— Нищо. Но хората, които направят такова нещо веднъж, обикновено го правят отново. Просто започва да им харесва.
— Да — съгласи се репортерът. — Правят го. Наистина го правят.
— И ми дойде наум, че не е трудно да се провери. Сигурно е лесно да се проследи миналото на човек с неговия ръст, при това негър.
— Логично е, но грешите. Поне в случая с Кофи. Зная го.
— Опитвали ли сте се?
— Да и не открих нищо. Неколцина от работниците в железницата смятаха, че са го видели в Ноксвил два дни преди да бъдат убити момичетата на Детерик. Това не е странно — когато са го хванали, е бил на другия бряг на реката срещу железопътната линия и навярно е пристигнал от Тенеси тъкмо по този път. Получих писмо от някакъв човек от Кентъки, който твърдеше, че в ранната пролет на тази година наел огромен плешив негър да му носи щайгите. Пратих му снимката на Кофи и той потвърди, че става дума за него. Но нищо повече… — Хамърсмит сви рамене и поклати глава.
— Всичко това не ви ли се струва малко странно?
— Струва ми се твърде странно, господин Еджкоум. Като че е паднал направо от небето. Самият той не ми помогна много — не е в състояние да си спомни дори какво е правил предишния ден.
— Така е — съгласих се аз. — Как си го обяснявате?
— Сега сме в Депресия — отвърна той, — ето как си го обяснявам. Всички пътища са пълни с хора. Окитата12 искат да берат праскови в Калифорния, бедните бели от планините искат да строят автомобили в Детройт, негрите от Мисисипи искат да работят в обувни или текстилни фабрики в Нова Англия. Всички — и черни, и бели — си мислят, че ще са по-добре някъде другаде. В Америка винаги е било така. Даже гигант като Кофи остава незабелязан където и да отиде… поне докато не реши да убие две момиченца. Малки бели момиченца.
— Вие вярвате ли в това? — попитах.
Той ми отправи ироничен поглед от прекалено слабото си лице.
— Понякога вярвам.
Жена му се показа от кухненския прозорец като машинист от локомотив и извика:
— Деца! Сладките са готови! — После се обърна към мен. — Искате ли една сладка, господин Еджкоум?
— Сигурен съм, че са чудесни, госпожо, но този път ще пропусна.
— Добре.
Тя се прибра вътре.
— Виждали ли сте белезите по тялото му? — ненадейно попита Хамърсмит. Продължаваше да гледа към децата, които сякаш не можеха да се откъснат от люлката — дори и заради сладките.
— Да. — Но бях изненадан, че той ги е виждал.
Репортерът забеляза реакцията ми и се засмя.
— Един от големите успехи на адвоката беше, че успя да накара Кофи да си свали ризата и да покаже белезите си на съдебните заседатели. Прокурорът Джордж Питърсън възрази, но съдията не го взе под внимание. Старият Джордж можеше да си спести усилията — заседателите по тези краища не се влияят от всички онези психологически глупости как хората, към които са се държали зле, просто не можели да се владеят. Те смятат тъкмо обратното. Самият аз до голяма степен също съм на това мнение… но въпреки всичко онези белези бяха ужасни. Забелязали ли сте нещо друго в тях, Еджкоум?