— Готови сме — заяви той.
Бруталния хвана изпъкналостта под брезента, където се намираше десният лакът на Уортън, и го дръпна да се изправи на крака.
— Хайде, Див Били. И погледни на нещата откъм хубавата им страна. Ще имаш поне двайсет и четири часа, за да си напомняш никога да не сядаш с гръб към стената и никога да не стискаш аса и осмици.
— Освободете ме от това — повтори затворникът. Той премести поглед от Бруталния през Хари към мен и червенината отново започна да избива по лицето му. — Ще се държа добре — казвам ви, че си взех поука. Аз… аз… ъмммм-маххххххх…
Изведнъж се строполи, наполовина в килията, наполовина върху линолеума на Зеления път, като зарита с крака и тялото му започна да се гърчи.
— За Бога, та той припадна — прошепна Пърси.
— Естествено, а сестра ми е Вавилонската блудница — отвърна Бруталния. — Събота вечер танцува пред Мойсей с дълъг бял воал. — Той се наведе и пъхна ръка под мишницата на Уортън. Аз го подхванах под другата. Дивия Бил се мяташе в ръцете ни като риба на сухо. Носенето на гърчещото му се тяло, слушането на грухтенето и пърденето му бяха едно от най-неприятните ми преживявания.
Вдигнах поглед и срещнах за миг очите на Джон Кофи. Бяха кръвясали, а черните му бузи бяха мокри. Пак плачеше. Сетих се за Хамърсмит, който правеше онзи захапващ жест с пръсти, и леко потръпнах. После отново насочих вниманието си към Уортън.
Хвърлихме го в карцера като багаж и продължихме да го гледаме как лежи на пода и се мята в усмирителната риза до канала, в който някога бяхме търсили мишката, започнала живота си в блок Е като Стиймбоут Уили.
— Не ме интересува дали ще си глътне езика и ще умре — рече Дийн с дрезгавия си и прегракнал глас, — но помислете за това колко бумаги ще трябва да изпишем, момчета! Никога няма да имат край.
— Писането няма значение, помисли си за разпитите — мрачно отвърна Хари. — Ще си загубим проклетата служба. Накрая ще трябва да берем грах надолу по Мисисипи. Знаеш какво означава Мисисипи, нали? Това е индианската дума за задник.
— Няма да умре и няма да си глътне езика — възрази Бруталния. — Когато утре отворим тази врата, няма да му има нищо. Слушайте какво ви казвам.
Така и стана. Човекът, когото върнахме в килията му към девет следващата вечер, бе мълчалив, бледен и на пръв поглед пречупен. Вървеше със сведена глава, не се опитваше да нападне никого, когато му свалихме ризата, и само равнодушно ме гледаше, когато му казах, че следващия път ще се случи абсолютно същото и че само от него зависи колко време ще пикае в гащите си и ще го хранят като бебе.
— Ще се държа добре, шефе, взех си поука — смирено прошепна той, докато го заключвахме обратно в килията му. Бруталния ме погледна и ми намигна.
Късно същия ден Уилям Уортън, който се смяташе за Били Хлапето и в никакъв случай за онзи дървар Джон Лоу Дивия Бил Хикок, си купил парче сладкиш от стария Ту-Ту. На Уортън изрично му бе забранена каквато и да е подобна търговия, но следобедната смяна се състоеше от приходящи, както, струва ми се, вече ви казах, и сделката станала. Самият Ту-Ту несъмнено знаеше, че не трябва да го прави, но за него парите си бяха пари.
Вечерта, когато Бруталния правеше обиколката си, Уортън стоеше до вратата на килията си. Той изчака Хауъл да го погледне, после плесна с длани по издутите си бузи и изстреля гъста и удивително дълга струя шоколадова каша в лицето му. Беше сдъвкал целия сладкиш, бе го държал в устата си, докато стане на каша, и после го изплю като тютюн за дъвчене.
С измазана с шоколад уста Дивият Били се метна на койката си, като риташе с крака, заливаше се от смях и сочеше към Бруталния, който беше много по-изцапан.
— Малък черньо, да, сър, шефе, да, сър, как си? — държеше се за корема и виеше Уортън. — Божке, само да бяха лайна! Как ми се иска да бяха! Ако бях изсрал малко…
— Ти си лайно — изръмжа Бруталния, — и се надявам, че червата ти са празни, защото се връщаш в любимия си кенеф.
Уортън отново беше опакован в усмирителната риза и за пореден път го вкарахме в стаята с меките стени. Този път за два дни. От време на време го чувахме да беснее вътре, понякога обещаваше, че вече ще е добър, че се е опомнил, друг път крещеше, че имал нужда от лекар, защото умирал. През повечето време обаче мълчеше. Мълчеше и когато отново го изведохме, отново вървеше с наведена глава и с мътни очи, без да отговаря на Хари, който му каза:
— Запомни, зависи от теб. — Известно време нямаше да ни създава проблеми и после щеше да опита нещо друго. Не можеше да направи нищо, с което вече да не сме се сблъсквали (е, може би с изключение на онова с шоколадовия сладкиш — даже Бруталния признаваше, че е много оригинално), но невероятната му упоритост ни плашеше. Страхувах се, че рано или късно някой ще се разсее за миг и тогава щеше да настане истински ад. И всичко това можеше да продължи известно време, защото някъде Уортън имаше адвокат, който нашир и надлъж тръбеше колко несправедливо било да убиват този човек, който още не е изживял младостта си… и който случайно беше толкова бял, колкото стария Джеф Дейвис14. Нямаше смисъл да се оплакваме от това, защото работата на адвоката бе тъкмо да държи Дивия Бил надалеч от стола. Нашата пък беше да го пазим. И накрая Стария Светльо почти със сигурност щеше да го получи, независимо от адвоката му.
14
Джеферсън Дейвис (1808–1889) — президент на Конфедерацията на американските щати. — Б.пр.