— Върви да провериш сам — отвърнах му аз. — Живеем в свободна страна.
— Ще проверя. Ще проверя.
Той мина покрай нас със стисната уста. Малките му ръце (Уортън бе прав, наистина бяха прекрасни) си играеха с гребена му. Уетмор се качи по стъпалата и се наведе, за да мине през вратата към кабинета ми. Ние с Бруталния останахме до Стария Светльо и без да разговаряме, го чакахме да се върне. Не зная за Хауъл, но аз не можех да измисля какво да кажа. Не знаех дори какво да мисля за онова, което току-що бяхме видели.
Изтекоха три минути. Бруталния взе парцала на Пърси и започна да лъска дебелите дъски на облегалката на електрическия стол. Преди Уетмор да се върне, успя да свърши с една и да се захване с друга. Докато слизаше по стълбите, Пърси залитна и едва не падна, а после с препъване се приближи към нас. На лицето му се бяха изписали и изненада и недоверие.
— Вие сте го подменили — остро и обвинително рече той. — Някак си сте подменили мишките, копелета такива. Играете си с мен и адски ще съжалявате, ако не престанете! Ако не престанете, ще се наредите на проклетата опашка пред бюрото за безработни! За какви се мислите?
Той млъкна задъхан и със свити юмруци.
— Ще ти кажа какви сме — отвърнах аз. — Ние сме хората, които работим с теб, Пърси… но не за дълго. — Протегнах ръце и ги стоварих върху раменете му. Не чак толкова силно, но все пак ги стоварих, наистина. Стоварих ги.
Пърси понечи да се освободи.
— Махни си…
Бруталния хвана дясната му ръка — малка, мека и бяла, тя изчезна в загрубелия юмрук на Хауъл.
— Затваряй си плювалника, синко. Ако си знаеш интереса, ще използваш тази последна възможност да изкараш тапите от ушите си.
Обърнах го, бутнах го да се качи върху платформата, после го дръпнах назад, докато краката му не се удариха в седалката на електрическия стол и той не седна на него. Хладнокръвието му бе изчезнало, подлостта и арогантността му също. Бяха съвсем истински, но трябва да си спомните, че Пърси беше много млад. На неговата възраст те все още са тънко лустро, като грозен нюанс на емайлова боя. Все още можеш да видиш през нея. И смятах, че сега Пърси вече е готов да слуша.
— Искам думата ти — казах аз.
— За какво? — Продължаваше да се мъчи да се усмихне презрително, но очите му гледаха ужасени. Електричеството в помещението за прекъсвача беше изключено, но дървената седалка на Стария Светльо притежаваше свой собствен заряд и в този момент бях сигурен, че той го усеща.
— Думата ти, че ако ти позволим да участваш най-активно в екзекуцията утре вечер, наистина ще отидеш в „Брайър Ридж“ и ще ни оставиш на мира — отвърна Бруталния с жар, с каквато никога дотогава не го бях чувал да говори. — Че ще подадеш молба, за прехвърляне още на следващия ден.
— Ами ако не го направя? Ако просто се обадя на някои хора и им кажа, че ме нападате и ме заплашвате? Че ме тормозите?
— Ако връзките ти са толкова здрави, за колкото изглежда ги смяташ, можем да изхвърчим от тук — казах аз, — но ще се погрижим да оставим достатъчно от кръвта ти по пода, Пърси.
— Заради онази мишка? Ха! Мислите си, че на някого му пука, че съм размазал мишката на някакъв си убиец? При това извън изолатора му?
— Не. Но трима души видяха, че просто си стоеше с палец в гъза, докато Дивият Бил Уортън се опитваше да удуши Дийн Стантън с веригите си. За това на хората ще им пука, Пърси, обещавам ти. За това даже на чичо ти губернатора ще му пука.
Бузите и челото му се покриха с червени петна.
— И си мислите, че ще ви повярват? — попита той, но гласът му беше загубил голяма част от яростната си сила. Явно смяташе, че някой наистина може да ни повярва. А Пърси не обичаше да си има неприятности. Да нарушава правилата бе едно. Но да го хванат, че ги е нарушил, беше съвсем друго.
— Ами, имам няколко снимки на врата на Дийн отпреди синините му да изчезнат — рече Бруталния — нямах представа дали лъжеше, но определено звучеше като истина. — И знаеш ли какво казват те? Че Уортън е свършил доста добра работа, преди някой да му попречи, макар че ти беше точно там, при това зад гърба му. Ще ти се наложи да отговаряш на някои доста трудни въпроси, нали? А такова нещо може да те преследва адски много време. Най-вероятно дълго, след като роднините ти напуснат щатската столица и се върнат вкъщи да си пият ментовия джулеп18 на предната веранда. Работното досие на човек може да е ужасно интересно нещо, а през живота му имат възможност да му хвърлят някой и друг поглед много хора.
Пърси недоверчиво оглеждаше ту единия, ту другия. После вдигна лявата си ръка към косата си и я приглади. Не каза нищо, но си помислих, че вече почти сме го победили.