— Не успях, шефе — рече той. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.
3.
— Ще си имаш неприятности с Пърси — отбеляза Хари, докато вървяхме по коридора към кабинета ми. Дийн Стантън, който в известен смисъл ми беше втори заместник — всъщност при нас нямаше такива неща, иначе Пърси Уетмор светкавично би уредил положението си — седеше зад бюрото ми и се занимаваше с текущите книжа, работа, за която като че ли никога не ми оставаше време. Когато влязохме, той едва вдигна поглед, намести с палец малките си очила и отново се върна към документите си.
— Имам си проблеми с този глупак още от деня, в който постъпи тук — отвърнах и предпазливо издърпах панталоните си на чатала, като потреперих. — Чу ли какво викаше, когато доведе онзи огромен идиот?
— Нямаше начин да не чуя — рече той. — Бях там, нали знаеш.
— Аз бях в кенефа и също го чух — обади се Дийн. Придърпа към себе си лист хартия, вдигна го на светлината така, че можех да видя, че освен напечатания текст върху него има отпечатък от чашка кафе, и после го хвърли в кошчето за отпадъци. — „Идва смъртник“. Трябва да го е прочел в някое от онези списания, по които толкова много си пада.
И навярно бе така. Пърси Уетмор беше страстен читател на „Аргоси“, „Стаг“ и „Менс Адвенчър“. Както изглеждаше, във всеки техен брой имаше затворнически истории и той жадно ги поглъщаше като човек, който прави проучване. Сякаш се опитваше да разбере как трябва да постъпва и си мислеше, че може да открие това в списанията. Бе постъпил при нас точно след екзекуцията на Антъни Рей — убиеца със секирата, и всъщност още не беше участвал в изпълнение на смъртна присъда, макар че веднъж беше свидетелствал от кабината за прекъсвача.
— Той познава някои хора — предупреди ме Хари. — Има връзки. Ще трябва да отговаряш, ако го изхвърлиш от блока. А ако очакваш от него някаква действителна работа, ще си имаш още по-големи неприятности.
— Не очаквам. — И наистина не очаквах… но хранех известни надежди. Бил Додж не беше от хората, които ще оставят някого просто да се мотае със скръстени ръце. — В момента повече ме интересува онова голямо момче. Смятате ли, че ще си имаме проблеми с него?
Хари решително поклати глава.
— В съда в окръг Трапингъс беше кротък като агънце — каза Дийн. Той свали малките си очила без рамки и започна да ги лъска в жилетката си. — Разбира се, бяха го оковали с повече вериги, отколкото Скруудж е видял по призрака на Марли3, но ако искаше, спокойно можеше да ги разкъса.
— Зная. — Въпреки че не знаех, не ми беше приятно да оставям Дийн Стантън да се прави на по-умен от мен.
— Едър е, а? — каза той.
— Така е — съгласих се. — Чудовищно едър.
— Навярно ще трябва да включим Стария Светльо на най-висока мощност, за да му изпържи задника.
— Не се тревожи за Стария Светльо — разсеяно отвърнах. — Той прави от големите малки.
Дийн разтри основата на носа си, от двете страни на която имаше сърдити червени петна от очилата му, и кимна.
— Да. В това има известна истина, така е.
— Някой от вас двамата знае ли откъде е дошъл, преди да се появи в… Тефтън? — попитах. — Тефтън беше, нали?
— Да — потвърди Дийн. — Тефтън в окръг Трапингъс. Изглежда, никой не знае какво е правил, преди да се появи там и да стори онова, което е сторил. Предполагам, че просто е обикалял. Ако наистина те интересува, вероятно ще можеш да откриеш нещо повече във вестниците в библиотеката на затвора. Сигурно няма да се наканят да я преместят до следващата седмица. — Той се ухили. — Обаче може да ти се наложи да изслушаш жалбите и стенанията на малкото си приятелче там горе.
— Във всеки случай мога просто да хвърля едно око — казах и по-късно същия следобед го направих.
Библиотеката на затвора се намираше в задната част на сградата, която трябваше да се превърне в затворническа автоработилница — поне така възнамеряваха. Някой пак щеше да се нагуши, мислех си аз, но Депресията беше в разгара си и пазех мненията си за себе си — така, както би трябвало да държа устата си затворена и за Пърси, но понякога човек просто не може да се сдържи. В повечето случаи устата може да ти навлече повече неприятности, отколкото изобщо е в състояние да ти докара хуят. А идеята за автоработилница така или иначе изобщо не се осъществи — следващата пролет затворът се премести стотина километра надолу по пътя за Брайтън. Нови потайни сделки, струва ми се. Но не беше моя работа.
Администрацията се бе преместила в нова сграда откъм източната страна на двора, местеха затворническата болница (на кого принадлежеше идеята да сложи болницата на втория етаж в предишната сграда си оставаше просто поредната житейска загадка), библиотеката все още беше частично комплектована — не че някога в нея изобщо е имало много нещо — и стоеше празна. Старата сграда представляваше горещ дървен сандък, сбутан между блокове А и Б. Баните им граничеха с нея от двете страни и от цялото здание постоянно се вдигаше пара с онази миризма на урина, която навярно бе единствената основателна причина да я преместят. Библиотеката имаше Г-образна форма и не беше много по-голяма от моя кабинет. Потърсих вентилатор, но всичките бяха изчезнали. Вътре трябва да имаше към четирийсетина градуса и когато седнах, усетих онова горещо пулсиране в слабините. Нещо подобно на възпален зъб. Знам, че е абсурдно, като се има предвид за коя част от тялото става дума, но това е единственото нещо, с което мога да го сравня. По време и веднага след уриниране ставаше много по-лошо, а преди да отида в библиотеката, тъкмо го бях направил.