„Принципът на дядото20“ — помислих си аз. Нима имаше по-подходящо място за прилагането му от един старчески дом?
Тя бръкна в джоба на синьо-бялата си раирана рокля и поизмъкна два предмета: цигара и кибрит.
— Крадци зелени, крадци червени — затананика със странен глас. — Ще подмокри леглото малката Ели.
— Илейн, какво…
— Помогни на едно старо момиче да слезе по стълбите — прекъсна ме тя, като върна цигарата и кибрита в джоба си и ме хвана под ръка. Тръгнахме назад по коридора. Реших да се откажа и да се оставя в ръцете й. Беше стара и крехка, но не и глупава.
Докато вървяхме с острата предпазливост на реликвите, в които се бяхме превърнали, Илейн ми каза:
— Чакай ме долу при стълбите. Отивам в западното крило, до общата тоалетна. Знаеш коя имам предвид, нали?
— Да. Онази, която е точно пред минералната баня. Но защо?
— Не съм пушила от петнайсет години, но тази сутрин ми се прииска. Не зная колко дръпвания ще са необходими, за да задействат детектора за дим там, но възнамерявам да разбера.
Погледнах я с възхищение, като си мислех колко много ми напомня за жена ми — Джан би могла да направи абсолютно същото нещо. Илейн ме погледна и ми отправи дяволитата си усмивка. Хванах прекрасната й дълга шия, приближих лицето й към своето и леко я целунах по устата.
— Обичам те, Ели.
— О, не казвай голяма дума — рече тя, но видях, че й е станало приятно.
— Ами Чък Хауланд? — попитах. — Ще си има ли някакви неприятности?
— Не, защото е в стаята с телевизора и гледа „Добро утро, Америка“ заедно с още двайсетина души. А пък аз ще се изпаря веднага щом детекторът включи противопожарната аларма в западното крило.
— Внимавай да не паднеш и да не се нараниш, жено. Никога не бих си простил, ако…
— О, я стига си вдигал шум — прекъсна ме Илейн и този път тя ме целуна. Любов между развалини. Навярно на някои от вас това ще се стори смешно, на други — гротескно, но ще ви кажа нещо, приятели: по-добре странна любов, отколкото никаква.
Гледах я как се отдалечава с бавна и скована походка (използва бастун само при влажно време и само когато ужасно я боли — това е една от суетите й) и зачаках. Минаха пет минути, после десет и точно когато реших, че или е загубила куража си, или е открила, че акумулаторът на детектора за дим в тоалетната се е изтощил, алармата в западното крило се включи и започна да вие.
Веднага тръгнах към кухнята, но вървях бавно — нямаше причина да бързам, докато не се уверях, че Долън го няма. От стаята с телевизора (тук я наричат „Развлекателен център“, ето това е гротескно) се появи тълпа от старци, повечето все още по халати, които искаха да разберат какво става. С радост видях, че Чък Хауланд е сред тях.
— Еджкоум! — дрезгаво каза Кент Ейвъри, отпуснал се с една ръка върху бастуна си и вманиачено задрапал чатала на пижамата си с другата. — Истинска тревога ли е или просто поредната проверка? Как мислиш?
— Предполага се, че няма откъде да зная — отвърнах аз.
Горе-долу тогава покрай нас изтичаха трима санитари, насочили се към западното крило, и извикаха на скупчилите се около стаята с телевизора старци да влязат вътре и да чакат там сигнал, че всичко е наред. Третият от тях беше Брад Долън. Той дори не ме погледна, когато се разминахме, факт, който ми достави огромно удоволствие. Докато вървях към кухнята, ми дойде наум, че екипът на Илейн Конъли и Пол Еджкоум навярно може да се справи и с десетина Брад Долъновци.
Готвачите в кухнята продължаваха да чистят след закуската и изобщо не обръщаха внимание на виещата сирена.
— Я, господин Еджкоум — рече Джордж. — Струва ми се, че ви търсеше Брад Долън. Всъщност се разминахте за малко.
„За щастие“ — помислих си аз. Гласно казах, че навярно ще се срещна с господин Долън по-късно. После попитах дали не е останал препечен хляб от закуската.
— Естествено — отвърна Нортън, — но е студен и твърд като камък. Тази сутрин закъсняхте.
— Да — съгласих се аз, — но съм гладен.
— За минутка ще ви препека нови филийки. — Джордж посегна към хляба.
— Няма нужда и студеният става — казах аз и след като ми подаде няколко филийки (изглеждаше объркан — всъщност и двамата изглеждаха объркани), бързо излязох навън. Чувствах се като онова момче, което някога бях и което някога бягаше от училище, за да отиде за риба, пъхнало в пазвата си парче сладкиш, завито във восъчна хартия.
Пред кухненската врата се огледах за Долън, не забелязах нищо тревожно и побързах да пресека игрищата за крокет и голф, като в движение захапах една от филийките. Когато навлязох сред убежището на гората, малко забавих крачка. Мислите ми се върнаха към деня след ужасната екзекуция на Едуар Делакроа.
20
Принцип в законодателството на някои щати в САЩ, според който новите законодателни актове не могат да отнемат стари права и привилегии. — Б.пр.