— Добре, какво за Боби? — попита тя.
— Имай търпение — все още набираше смелост и съставяше плана си.
Като търсеха сянката на банановите палми, те поеха по една пътека, от двете страни на която имаше пауни с разперени опашки, минаха покрай езерото с алигатори и откритата естрада, където имаше представление с папагали и един папагал измъкваше банкноти от джоба на дресьора и предизвикваше аплодисменти.
— Пристигнахме. — Стив кимна към една кигелия. Цилиндричните й плодове висяха надолу като салами в деликатесен магазин.
Кацнало на един клон, едно какаду с лимоненожълти гърди ги гледаше разтревожено.
— Това онзи, за когото се сещам ли е? — попита Виктория.
— Здрасти, маце — поздрави господин Ръфълс.
— Здрасти, хухавелнико. — Тя се обърна към Стив. — Още ли злорадстваш за делото „Педроса“.
— Категорично не. Не си ме разбрала.
— Престъплението е наказано?
— Правосъдието е раздадено. Клиентът ми няма да иде в затвора. Господин Ръфълс има хубав дом. И всички са щастливи.
— Всички са щастливи — каза господин Ръфълс.
— Можеш да намериш логично оправдание на всичко.
— Искам само да изтъкна, че целта понякога наистина оправдава средствата.
— Добре, разбрах. Молбата ти е незаконна, но в извратеното ти съзнание е справедлива по свой начин.
— Знаеш ли колко много обичам Боби?
Тя разбърка шейка си със сламката.
— Това е едно от реабилитиращите те качества.
— Бих направил всичко за него, законът да върви по дяволите.
— И къде е моето място?
— Има една разярена амазонка, която се казва Лиса Равкдрайв, лекарката, която твърди, че съм неспособен да се грижа за Боби. Тя е главният свидетел на Цинкавич.
— Ще свидетелствам в твоя полза, ако това искаш.
— Горе-долу.
— Тогава какъв е проблемът?
— Казах на Равкдрайв, че съм сгоден, и тя иска да се запознае с годеницата ми.
— Защо казваш такива неща?
— Импровизирах.
— Импровизирах — обади се господин Ръфълс.
— Коя е щастливката… — Лицето на Виктория пребледня. — Не, не може да бъде.
— Ще се преструваш само няколко часа. Аперитив, вечеря, десерт, нищо повече.
— Това не е етично…
„Естествено, че това ще е първата й реакция.“
— Напълно незаконно…
„Втората също.“
— Измама пред съда…
„Стига толкова!“
— Може да ни отнемат правата.
— Е, ще го направиш ли?
— Не! — тя се дръпна от него и тръгна по една сенчеста пътека.
Той се затича след нея.
— Виктория, ти си единствената ми надежда.
— Защо аз?
— Катрин Зита Джоунс е обвързана.
— Аз също. — Тя навря годежния си пръстен в лицето му.
— Пък и никой няма да повярва, че сме сгодени.
— Не съм сигурен, но мисля, че току-що ме обиди.
— Аз не умея да лъжа.
— Никога ли не симулираш оргазъм?
— Твоите гаджета може и да го правят.
— Правят го, когато са сами. Моля те, Виктория, наистина разчитам на теб.
Тя сбърчи чело по същия начин, както правеше в съда, когато се мъчеше да намери решение на някой проблем.
— Дори и да можех да убедя докторката, че съм ти годеница, не бих го направила.
Над главите им птиците се виеха над дърветата и вдигаха врява с техните писукания и чуруликания, гукания и свиркания.
— Знаеш ли каква е основната разлика между нас двамата? — попита той.
— Аз ще стана съдия, а ти ще свършиш в затвора.
— Отказваш да поставиш под съмнение властта.
— Поставям я под съмнение. Но няма да я пренебрегна.
— Смяташ ли, че държавата трябва да ми отнеме Боби?
— Разбира се, че не.
— Тогава ми помогни.
— Не мога и няма да наруша закона.
— На нищо ли не те научих? Законът не върши работа. Затова ти трябва да го изработиш.
— Съжалявам, не мога да го направя.
Раздразнението му прерасна в гняв.
— Майната ти, не мога да повярвам! Ти продължаваш да се държиш като шибан робот. Досега трябваше да си разбрала, че на Мадам Справедливост й го вкарват кучешката. Законът се навежда върху стола като момиче в хотелската стая на Коби Браян33.
— И казват, че не си бил чаровен.
Излязоха от джунглата, тишината запълваше пространството между двамата и ги отдалечаваше един от друг. Покрай езерото майка снимаше двете си малки момиченца с пурпурни какаду на раменете.