Чу как Виктория извика:
— Хей!
Чу отдалечаващи се стъпки по паважа.
Чу как в главата му като че ли се удрят камъни.
Мина цяла вечност, докато се изправи и тръгне, олюлявайки се, в посоката, в която избяга невидимият човек. Единственото, което бе успял да види в тъмното, бяха флуоресцентните ленти по маратонките на мъжа. Маратонките завиха на ъгъла на Солана Роуд и се отправиха южно към Поинчана. Стив ги последва.
— Стив! Недей! — викаше след него Виктория. Имаше ехо и той чу всяка дума по два пъти.
Усещаше, че не тича по права линия. Помисли, че вижда светкавици, но осъзна, че това бяха тънки снопове лунна светлина, която осветяваше улицата през короните на тополите. Въздухът ухаеше на жасмин и не след дълго Стив усети, че набира сили. Мъжът не беше добър бегач, иначе досега щеше вече да е избягал. Когато стигна до Малага, вече можеше да различи в тъмното, че онзи е облечен в тъмен шушляков анцуг и има нещо на главата. Какво ли беше това?
Някъде в далечината се чу вой на полицейска сирена. Стив беше на трийсет метра зад него, когато пресякоха Лежен и се промушиха през колите. Чуха се клаксони. Главата му пулсираше, но краката му бяха възвърнали равновесието си и дробовете му поемаха по-леко. Беше само въпрос на време.
— Хей, лайнар! — провикна се Стив. — Не можеш да ми избягаш.
Никакъв отговор.
Бяха пресекли от Маями в Корал Гейбълс и се гонеха по Джерона в скъп квартал с къщи в средиземноморски стил. Не беше особено по вкуса на Стив. Улицата беше задънена, каналът беше точно зад къщите по Ривиера. Ако мъжът знаеше къде се намира, щеше да завие по Ривиера. Ако ли не, щеше да му се наложи да преплува канала.
— Нямаш никакъв шанс, тъпако! — провикна се Стив.
Пак никакъв отговор, но Стив вече беше достатъчно близо, за да види, че мъжът носеше маска за ски. Чуваше го как диша.
— Мъртъв си, лайно такова!
Мъжът пресече Ривиера и скочи на бордюра, като се втурна през градината на просторна къща в испански стил. Изчезна в храсталак от хибискус.
„Не знае къде е. Ще спре при водата.“
Стив го последва.
Направи три крачки в тъмния двор и усети, че кракът му се спъна в нещо. Полетя напред и се просна по очи в храсталака.
„По дяволите, пръскачка!“
Изправи се на крака, заобиколи покрай къщата и се озова в задния двор. Къде беше мъжът?
Покритото с плочи патио беше осветено с прожектори, които хвърляха жълтеникава светлина към тъмните води на канала. Дървен кей се простираше от бетонния бент. Един каяк се поклащаше близо до закотвената яхта.
Но нямаше никакъв мъж със светещи маратонки, облечен като за ски.
В канала една моторница се носеше към залива. На руля седеше мъж с капитанска фуражка.
— Хей, да си виждал някой тук? — провикна се Стив.
— Надявах се да видя спарид40 — извика мъжът в отговор.
Моторницата разлюля яхтата и тя се удари в кнехтите на кея. Стив се загледа в лодката, наполовина осветена от прожекторите. Мъжът можеше да се е скрил в кокпита.
Стив придърпа каяка и взе греблото. Пластмасовата отливка не беше кой знае колко тежка. Предпочиташе истинско дървено гребло, щеше да го цапардоса отдолу, като се засили с всичка сила. Стисна здраво греблото, тръгна по кея и старите дървени дъски проскърцваха под краката му. Някъде от другата страна на канала излая куче. Невидими насекоми жужаха и бръмчаха, изпълнявайки нежната си музика.
Кой, по дяволите, беше този човек? Стив не смяташе, че е квартален апаш. Но имаше заподозрян. Няколко часа по-рано беше казал на Манко, че има касета, която ще докаже, че е бил на местопрестъплението. Стив беше импровизирал. Не смяташе, че Манко и Катрина са убили Барксдейл. И се съмняваше, че някой би могъл да превърне сивия размазан запис в уличаващо доказателство. Чудеше се дали човешкият му детектор на лъжата не беше дал накъсо.
„Манко щеше да търси касетата само ако беше виновен.“
Но защо му беше на Манко да нахлува с взлом в дома му? Защо не в офиса? Колкото и да беше странно, Стив бе взел касетата у дома, за да я гледа на по-добро видео. Но Манко нямаше откъде да го знае. Беше прекалено объркано, за да може да го проумее, особено когато усещаше главата си като кофа, пълна с мокър цимент.
Сега на кея, докато вълните леко се разплискваха в корпуса на яхтата, Стив отново опита да си представи бягащата фигура? Колкото Манко ли беше висок? Преследването в тъмното не ти дава голяма възможност за описание. По дяволите, хората посред бял ден се затрудняват да опишат нападателите си.
С едната ръка върху кърмата, стиснал в другата греблото, той се вглеждаше в мрака на кокпита.