— Не, не е това! Боже Господи, аз исках да живея като всички хора, да имам радостите на обикновените хора, а не цял живот да бъда свързана с пари и само с пари!…
— Само шест месеца! В които аз ще чета спокойно! Само след шест месеца ще се оженим и ще отидем на работа в Европа или Америка. Целият свят ще бъде пред нас!…
— Да, целият свят, но всеки сам, аз сама и ти сам! Знам, че не мога да искам повече от тебе… Господи мили, помогни ми!
Тя заплака. Борис я прегърна и галеше косите й. Сложи я нежно на леглото. Седя до нея, докато утихне. Стори му се, че заспа, и тихо се прибра в стаята си. Свечеряваше се. Той се разхождаше напред-назад и мислеше по какъв начин да убеди Симон. Все повече се убеждаваше в правотата на предложението от барона. Най-сетне седна и разтвори учебника. Четенето го погълна. Но по-късно на вратата се почука.
— Да — механично каза той.
Влезе Симон и застана виновно в стаята. Върху дългата си бяла дантелена нощница бе наметнала голям небесносин вълнен шал. Заприлича му на младите католички в катедралата, дошли за първото причастие. Той неволно се усмихна.
— Защо чукаш? Още ли не спиш?
— Не, тази нощ ще бъда при теб!
— Мила, но ти си още болна.
— Искам да съм с теб… — упорито каза тя.
Борис я прегърна, вдигна я на ръце и я отведе на леглото. Тя плахо се притискаше до силните му гърди… И отново двамата се изпълниха с копнежа един към друг, който сплиташе телата и душите им, сякаш никога не щяха да се отделят… Едва по-късно, когато Борис се вслушваше в неравномерните и все още бурни удари на сърцето си, той помисли, че може би пълнотата на чувствата е все пак да вършиш това, което не трябва да вършиш… Навън зазоряваше. Симон прошепна:
— Бъди смел, мили! Не ме пъди оттук… Какво ни трябва? Ти си здрав, млад. Аз също. Ще завършиш след шест месеца. Ще работим, ще живеем и ще се радваме…
— Симон, нека да спим и утре ще помислим.
— Моля те, остави ме при себе си…
Тя пак заплака. Борис я прегърна и почна да й говори като на дете:
— След шест месеца ще се оженим и после — накъдето ни видят очите!… Аз съм мъжът в това семейство и аз ще изкарвам прехраната му, на теб и децата… На Фредерика и Алфред…
Изведнъж тя спря да плаче. Притисна го силно с тънките си ръце и едва чуто каза:
— А знаеш ли, може би Фредерика е вече на път… В първия момент той изтръпна. Трябваше му време да осъзнае това неочаквано съобщение. Сега му стана ясно и нейната отпадналост, и резките промени в настроението.
— Сигурна ли си? — попита той.
Да, тя беше сигурна. Взе да му обяснява надълго и широко какво усеща. Симон грижливо бе пазила тайната си, за да я извади като решаващ аргумент в подходящия момент, с цел да убеди Борис, и я остави при него. Но резултатът беше съвсем противоположен. Спорът започна отново. Тоя път той със сурови думи й рече, че тя не само трябва да замине при баба си, но е длъжна така да постъпи. Изтъкна бедността им, липсата на пари и условия за състоянието й. Подчерта опасностите, на които подлага себе си и детето. А сега, когато тя е бременна, в него отпадат последните съмнения, че някой може да им попречи в намеренията. Този силен аргумент бе отправен по-скоро към Щернови. Борис се почувства горд и пълен победител. Едва когато в стаята стана вече светло, те изтощени приключиха спора. Симон щеше да замине при баба си. След сесията, тоест след месец, месец и половина, той щеше да отиде при нея в Кан. Там щяха да се оженят съвсем скромно. После Борис щеше да се върне в Женева, да завърши и оттам нататък — каквото ще да става!… Все пак Симон не беше убедена. Тя само се подчини на това решение. Съмнението се бе загнездило дълбоко в сърцето й. Може би тя повече познаваше родителите си и не им вярваше. И докато Борис беше доволен, тя лежеше до него с отворени очи и мислеше колко е безпомощна като жена… Отново видя пред себе си високата пясъчна дюна край морето и на върха й големия тъмновинен кожен куфар, който потъваше… Тя искаше да извика Борис на помощ, но вместо името му, казваше на немски в съня: „Майн кинд, майн кинд…“102 Симон започна горещо да се моли и устните й шепнеха молитвите, научени от дете, ония католически молитви, отправени не към Бога или Христос, а към Мадоната — закрилница на жените и отрочетата.
Последвалите дни преминаха на един дъх. Борис отиде отново до заложната къща. Купи билет за влака. Изпрати телеграма до баба й. Почти не се свърташе в къщи. Тежко му бе да остане насаме със Симон. Тя така го гледаше със сините си очи, сякаш той извършваше предателство.