Тано се наведе и целуна ръката на банкера.
— Ке викам жената и децата…
— Няма нужда. Нека тази тайна остане между мене и Вас. Не казвайте на Ту̀ше!
Те тръгнаха по улицата. Дълго време след тях вървеше множеството от комшиите и познатите. В тази бедна улица такова нещо не се беше случвало и много време щяха да говорят за това чудо. Чак когато се изравниха с Вайсовата воденица, последните дечурлига от махалата се върнаха. Сега тримата крачеха в следния ред: напред Баязид с вдигната опашка, по него банкерът и отзад Ту̀ше Динев с бохча в ръка. Тук нямаше лампи и тъмнината бе голяма. Но когато излязоха при черквата „Свети Крал“, електрическите фенери осветяваха улицата и те тръгнаха по-бързо. Банкерът бе щастлив тази нощ.
Част втора
Глава първа
В Женева, на рю „Гийом Тел“, близо до езерото, се издигаше една триетажна стара къща, от времето на Наполеон, с олющени стени, потъмнели и загубили цвета си. Построена на малко пространство, повече на височина, отколкото на ширина, тя бе сраснала със съседните сгради, които сякаш я крепяха да не падне. Само мансардата с ламаринен покрив се извисяваше над останалите къщи. Един прозорец се открояваше в средата на мансардата точно под ветропоказалеца от ламарина във форма на петел. Зад този прозорец стоеше изправен един младеж с наметнат халат на раменете. Той се взираше в припадащия ноемврийски здрач и в мъглата, която се стелеше над Леманското езеро, но все още позволяваше да се види мостът над река Рона и островът на Жан Жак Русо82. Младежът беше малко над средния ръст, с широк гръден кош, който придаваше на тялото му нещо атлетическо и набито. Но тесният му ханш и дългите крака заличаваха това впечатление за физическа сила. Лицето му бе голобрадо, закръглено, с правилен чип нос, издадени скули, с юношеска свежест и живост. Това, обаче, което най-много привличаше в него, бяха големите дръпнати черни очи. Тия очи бяха толкова изразителни, че веднага се запомняха. Гъстите му прави коси, също черни, сресани назад, се спускаха почти до раменете му. Младежът гледаше острова и си мислеше за швейцареца Жан Жак Русо, дал толкова много на човечеството. Той току-що бе затворил последната страница на „Общественият договор“. Странно му бе, че тук, съвсем близо до него, на острова, бе живял, творил, мислил и мечтал този гениален човек. И сега, толкова години след смъртта му, хората, които се раждаха и живееха, продължаваха да общуват с него, да се съгласяват или да му опонират, сякаш бе жив. Защото безсмъртието е единствената привилегия на гения. Но каква непостижима привилегия!… И в тая бързо настъпваща ноемврийска вечер младежът сякаш се сливаше със здрача и мъглата навън. Той бе развълнуван. Той мечтаеше. Мечтаеше така, както човек мечтае в младостта. А тя е една поема от илюзии, от дивни блянове, една огромна сцена под открито небе с един-единствен герой. Младият човек бе все още във възрастта, когато не искаше да се раздели с въображаемата представа, че вселената е създадена заради него. В душата му бушуваше неудържимият стремеж към славата — едно понятие, въведено от древните римляни, смътно, неопределено, но толкова примамливо, че хората не можеха да се откажат от него. Това бе единственото нещо в света, заради което заслужаваше да се живее, защото постигането на тоя стремеж, те правеше безсмъртен. Тогава всичко каквото вършиш, има смисъл. Учение, труд, личен живот — всичко е подчинено на тая цел. И в такива минути на покой, след бясно четене за знания в мизерната мансардна стаичка, се излъчваше бляскавото сияние на бъдещето, бъдеще неясно, но красиво и велико. В тоя момент той не мислеше, че после щяха да дойдат разочарованията, грубото училище — наречено живот, краховете, болестите, старостта… Но когато един ден дойдеха, в ония печални минути, от които е съставен почти целият човешки живот, сиянието на тази илюзия, назована стремеж към славата, щеше да накара кръвта му отново да се раздвижи по жилите му, усмивка щеше да се яви на скръбното лице и виденията на чудните образи като калейдоскоп щяха да минат през вътрешния му поглед, за да го утешат, макар и за миг. Така че не бе срамно, задето младежът мечтаеше за слава. Защото един ден щеше да каже: „да, аз се стремях към славата, аз се борих за нея, аз жертвах всичко за нея! Е, добре. Този стремеж е повалил много хора. Един от тях бях и аз…“
Но засега той само учеше в Женева и никой освен него не знаеше за тази му всеобхватна страст. Когато пристигна тук преди няколко години, Швейцария не го разочарова. Още от средата на XIX век тази страна започна да се превръща не само в световен банкер, но и в един от културните центрове на света. Тя привличаше от цял свят студенти, благодарение на старите си демократични университети. И затова българските студенти бяха толкова много на брой. Животът тук бе евтин, хората скромни, пестеливи, с малки провинциални радости и забавления, а това допадаше на българина. Швейцария освен друго бе и планинска страна и българинът, обкръжен тук от високите Алпи, се чувствуваше като у дома си, за разлика от студентите, дошли от равнините. Тях високите върхове и тесните долини ги подтискаха. А самата Женева бе с особена атмосфера. Разположена край голямото езеро, тя бе очарователна и с лазура на Леман, и със своята старинност, и със своя покой. Едно привлекателно място за банкери, революционери, социалисти, анархисти, емигранти, студенти, избягали заточеници, философи, икономисти, социолози, успели и неуспели писатели, изгонени политици… Защото само в демократична Швейцария, а може би и в Англия, бе възможно такова вавилонско стълпотворение на толкова различни хора. Разбира се, имаше и някакъв регламент, за да живееш в Швейцария. Общо правилата се свеждаха до две: да имаш пари и да не правиш бели. Но все пак парите бяха по-важното. Що се касае до швейцарците, те се правеха, че не забелязват тази емигрантска тълпа, но знаеха добре, че печелят от нея. Без да сервилничат, те се държаха с леко презрение към чужденците, скрито под извънредна любезност. Швейцарецът си бе швейцарец, а чужденецът чужденец и единствената връзка между тях бяха парите. Защото швейцарецът бе започнал да се чувствува като полубог, избран от всевишния за хубав и спокоен живот. Въпреки всичко такъв сив живот, без сътресения и преживявания, беше за някои хора крайно скучен. И все пак най-силното впечатление, което младежите, дошли в тая малка страна, получаваха от нея, бе това, че светът е голям, че нациите и хората са много, с най-различни характери, мисли и идеи. Това усещане разширяваше кръгозора на бедните студенти от малките страни в покрайнините на Европа и завинаги оставаше в съзнанието им великото, хуманитарно, интернационално чувство, че отечеството им е част от целия свят, а те самите част от човечеството. И тази истина беше най-значителната, която със знание не се придобиваше, а само като живееш в подобна страна и се срещаш с хората около теб. Това бе чувството на световното единение, несбъдната мечта на човечеството, пророкувана от неговите най-светли умове, от Еразъм83 до Толстой.
82
83