Долу на улицата бе вече нощ. Пое дълбоко в гърдите си студения и влажен въздух и едно радостно и бодро чувство го обзе. Той тръгна.
Когато навлезе в парка Promenade des Bastions84, младежът почна да се колебае. Тук, сред парка, бе разположен университетът. Спря се далеч от главната сграда под едно дърво. Оттук можеше добре да наблюдава. Ноември бе месецът на баловете в Женева, а университетският бал — от най-реномираните. Електрическите фенери превръщаха нощта в ден. Пристигаха едно след друго купета, файтони, ланда, каляски. Не липсваха и няколко автомобила с лакирани купета и ацетиленови фенери — една новост на XX век, символ на престиж и богатство. От тях излизаха строго облечени във фракове и цилиндри охранени мъже със зачервени, самодоволни лица. Жените бяха отрупани с бижута. Бавно и спокойно изкачваха стъпалата на широката, парадна стълба и преминаваха през вратата, от двете страни на която стояха като статуи двама лакей. Младежът бе решил почти да си тръгне обратно, когато по алеята откъм университетската библиотека забеляза фигурата на един мъж. В тъмнината се очертаваше висок, строен силует в черна пелерина, ботуши и широкопола шапка, каквато носеха италианските художници. Но младежът знаеше, че мъжът не е художник, а писател. Когато стигна до фенера, мъжът спря, всмукна дълбоко дим от цигарата и после я смачка с ботуша на алеята. Сега ясно се виждаше лицето му — слабо, аскетично, удължено, обкръжено като с ореол от късо подстригана руса брада. Младежът се учуди много. Той не предполагаше, че може да го срещне. Зарадва се и се запъти към него. Сега отблизо му се видя много отслабнал. Искаше да прегърне този мил и скъп за него човек, но нещо го спираше.
— Ти си се върнал?! — възкликна младежът.
— Изглежда, че всички са изненадани и ме посрещат като четиридневния Лазар. А може би са очаквали повече от мене… Развалил съм поне едно мило, родно, българско, завистчийско траурно събрание в „Ландолт“. Ако си бях оставил кокалите по македонските чукари, доста хора щяха да се радват…
— Аз не!
Но мъжът продължи сякаш не е чул.
— И ето, след повече от година аз се върнах в кротката, буржоазна Женева и, Бога ми, вижда ми се като Рая Божий в балния сезон!…
Младежът искаше да го разпита за времето, в което бе отсъствувал, именно той да му разкаже всичко, защото мъжът се връщаше след разгрома на най-голямото въстание на Балканите, Илинденското. Той бе взел дейно участие в него. Повече от години световният печат бе препълнен с ужасяващи съобщения и подробности от тая касапница. Но когато отново погледна суровото лице на мъжа, върху което се бяха появили още няколко дълбоки и отвесни бръчки, разбра, че не трябва да пита, че не трябва изобщо да споменава нищо.
— А ти, мили Борисе, в тая година си възмъжал. И, както виждам… Маркс не ти е попречил да дойдеш на бала…
Младежът се засмя.
— По-учудващо е, че ти, македонският харамия, си дошъл на бал!
— За да изобличаваш, трябва да познаваш! Аз не идвам да се забавлявам, а да наблюдавам. Освен това не забравяй, че съм все още студент и, ако не друго, плащам годишната си такса. Но да тръгваме!…
Когато започнаха да изкачват стъпалата, една швейцарска двойка се спря и любопитно изгледа двамата, по-скоро мъжа с широкополата шапка и аристократичната фигура. После нещо тихичко изкоментираха.
Тъкмо двамата стигнаха парадната врата, изведнъж мъжът застана пред единия от лакеите.
— Добър вечер, Жан — каза мъжът.
Гласът му беше силен и ясен. Лакеят трепна. От лицето на този вече стар човек слезе безсмислената, раболепна маска и той се превърна от жива статуя в човек.