— О, колко ми се танцува… Вие танцували ли сте на времето?
— Много. Във Военното училище имахме преподавател по танци и етикеция. Един претенциозен французин… — Матов направи крачка назад с изящен старинен поклон.
Симон Щерн се засмя на тази малка пантомима.
— Предполагам, че и сега танцувате великолепно!
— Не мога. Оставих танците завинаги при Цариброд, където сръбски шрапнел ми отнесе половината бут. Но обичам да гледам… Танцувайте с Борис, аз ще ви гледам…
Скарлатов поведе Симон към дансинга. Когато я хвана през талията, усети как цялата потрепери. Те се понесоха. Той бе добър танцьор. Погледна лицето на Симон. Бе притворила очите си. После отведнъж ги отвори. Те блеснаха като синчец. В тоя момент Скарлатов сякаш за пръв път я видя — едно възторжено лице с още наивно, детско изражение. Ореолът от русите й коси имаше оттенъка на лешник. Дългата й шия бе леко наклонена. Гърдите й бурно се повдигаха от дишането и полупритворените й устни, горната от които бе малко придръпната, откриваха белите зъби на момичето. Колко е пораснала, удиви се той, и колко хубава е станала…
А в това време Матов, облегнат на колоната, с удоволствие ги наблюдаваше. Не му убегна от погледа радостта, с която танцуваше Симон. Лека тъга го обзе за миналото, а може би и за младостта… Отдавна, много отдавна той бе скъсал с баловете и танците. И все пак тая вечер той чувстваше как тялото му, болният му крак, макар и мислено, повтарят тия чудни движения на валса.
Симон и Борис се върнаха при него. Тя бе задъхана със силно зачервено и възбудено лице.
— Какво велико нещо е танцът! — заговори изведнъж Матов. — Не тези, изкривени от буржоазията и сведени до нищо, залели сега Франция и целия свят, а танцът, за който говори Волтер85, че е обяснение в любов… Помислете, има ли друг по-красив начин за обяснение в любов? Без думи!… Защото танцът казва всичко!…
— Аз съм напълно съгласна с господин Матов — каза Симон.
Той продължи, сякаш не я е чул.
— … Тази вечер си спомних един бал и девойката, с която танцувах в Двореца, и Александър Батенберг… Какъв танцьор беше Князът! Хубав, млад, той намираше хиляди поводи, а често и без повод, да танцуваме кадрил и котийон до зори!… Бях в неговото обкръжение тогава и приятел на малкия му брат Франц Йозеф…
Неочаквано до тях се беше приближил един младеж. Беше малко по-нисък от Скарлатов, със светъл, прав перчем и изискано елегантен. Това, което правеше впечатление, беше мощният му торс и късата шия, сраснала с гръдния кош. Тая шия внушаваше физическа сила. Носът на младежа беше леко сплескан, но това съвсем не го загрозяваше, а му придаваше нещо смело и весело. Той се поздрави с всичките като стар познат.
Симон Щерн каза:
— Господин Брезов, защо толкова закъсняхте?
— Защото, мила баронесо, трябваше да си изкарвам хляба с пот на челото, за да мога да следвам!…
— Наистина ли?!
— Наистина! Изкарвам насъщния с повече пот от всеки орач, копач, миньор и косач.
— Да не изкачвате като гид Монблан?
— За съжаление, не. Спаринг-партньор съм в боксовата спортна зала. Плащат добре, но почти всичко отива за храна. Трябва да се яде при тая професия месо, много месо. А днес един див англичанин ужасно ме затрудни. Накрая му извадих въздуха и миряса. Така дойдох на бала. Но още два-три такива случая и господарите ще ме изгонят като побойник.
— Но как е възможно!?
— Защо, какво чудно има? Ето и Борис се издържа съвсем сам, като предава уроци на сръбски, гръцки и турски студенти. Миналата година и шестимата му ученици си взеха изпитите.
— Изглежда, от всички вас само аз не си изкарвам сама хляба… а така искам…
Борис се засмя.
— Бо̀рис, не ми ли вярвате?
— Не, Симон, вярвам Ви! Но като се сетя, че до вчера бяхте малко момиче и ми разказвахте сънищата си…
— Да, така беше. Но Вие, Борис, не вярвате в сънища…
— Не! — отвърна неочаквано рязко той.
Оркестърът отново засвири и Брезов покани Симон Щерн и танцува много с нея. Борис и Матов гледаха пъстрата тълпа, която постепенно взе да оредява, и от време на време разменяха по някоя дума. Към единадесет часа вечерта по-възрастните в залата започнаха да се разотиват. Брезов доведе Симон запъхтяна.
— Трябва да си тръгна… Мама и папа ме чакат. Жалко, че ще ви напусна… Борис, елате за малко, имам нещо да Ви кажа…
85