На него не му бе особено приятно, че тя го хвана за ръка и също като малките деца го повлече към отдалечения ъгъл, за да му съобщи някаква голяма тайна. Лицето й отново бе станало сериозно. Тя пусна ръката му.
— Бо̀рис, защо не идвате вече у нас?
Скарлатов сви рамене.
— Елате да се видите с мама и папа…
— Няма да дойда — каза той.
— Но защо? Нещо лошо ли съм направила?
— Не. Причината не сте Вие, Симон.
Тя разбра, че той повече няма да й каже и че настроението му се беше променило.
— Борис, искам да играем тенис…
— Но сега е ноември! Никой не играе.
— Не бъдете лош… Моля Ви…
— Добре. В сряда, след лекции.
Радост озари лицето на Симон. Тя внезапно се извърна и с бързи стъпки отиде към родителите си.
Късно след полунощ тримата приятели се разделиха пред Понт дьо Монблан. Скарлатов тръгна сам по моста. Наведе се над парапета и се загледа в тъмните води на Рона… Той излъга, че не вярва на сънищата. Сънуваше много рядко, но в повечето случаи сънищата му се сбъдваха. Няколко нощи, преди да умре майка му, той я сънува. Беше още в колежа в Цариград. Донка и Никола опъваха от четирите краища един бял чаршаф. В него увиваха майка му и я положиха в протегнатите ръце на баща му. Събуди се в силна тревога. Не смееше да заспи. Призори се унесе и наново я сънува. Майка му лежеше в белия чаршаф. Изведнъж започна да се смалява, да се смалява почти като бебе и някой му каза: „Човек като умира, става малък, както се е родил“. Когато получи телеграмата, че трябва незабавно да тръгне за София, той знаеше за какво го викат. Оттогава насам не обичаше нито да слуша, а още по-малко да разказва сънища. Смяташе, че ако не ги изрече гласно, те няма да се сбъднат… Духна вятър откъм реката. Той потръпна. Едно самотно ландо изтрополи край него и се скри в мъглата. Той премина моста и стигна „Jardin d’Anglais“86. Спря и запали цигара. Не му се прибираше в къщи. Мъглата се бе спуснала над езерото. Пред него беше кеят. Едно накичено корабче се поклащаше, завързано за един кол. Само фенерът на мачтата му светеше. Някъде в мъглата басово прозвуча корабна сирена.
Глава трета
Той четеше в университетската библиотека. Беше топло, тихо и уютно. Тук Борис се готвеше за изпитите, защото нямаше пари за необходимите книги и помагала и ползуваше тия на библиотеката. Взимаше си обширни бележки в една тетрадка. Погледна часовника на стената. Беше време… събра от масата книгите и ги върна на библиотекаря, като го помоли да ги задържи и за утре. Бързо се запъти навън. В гардеробната облече пелерината си, като пъхна в джоба тетрадката и моливите. Взе торбата с двете тенис-ракети и се затича към изхода. Навън беше студено. Духаше северен вятър. Мъглата се бе разпръснала, но ниско по небето се носеха сиви облаци. Загърна се в пелерината и се запъти към тенис-кортовете. Имаше такива и в университета, но най-добрите бяха покрай кейовете след „Jardin d’Anglais“. Когато мина през парка, вятърът брулеше последните есенни листа. Нямаше никой. Застана прав до стената, на която тренираха ударите, за да се запази от вятъра. Погледна джобния си часовник. Реши да чака само десет минути. В края на краищата не той искаше да играе тенис!… Имаше достатъчно задължения!… Ядоса се, че не отказа на Симон още тогава, на бала. Но нямаше да бъде учтиво. Тя винаги се бе държала много сърдечно с него. Той си спомни първите месеци в Женева… Колко бе самотен… И когато Щерн го покани у тях на вечеря, независимо от целите на барона, Борис никога нямаше да забрави уютното му жилище, простите естествени обноски, хубавото ядене, а също майката на Симон, която имаше вид повече на добродушна и приветлива домакиня, отколкото на баронеса. Тогава Симон учеше в колежа, но я пускаха събота и неделя. Трогваше го нейната наивност, естественост и доброта, както и неподражаемата доверчивост, с която се отнасяше към него, като с по-голям брат. А тя живееше напълно в света на книгите и собственото си богато въображение. Симон бе и много музикална. Той обичаше да я слуша, когато свиреше на пианото и си тананикаше мелодията. Беше олицетворение на детска чистота, невинност и безгрижие. Може би за пръв път у Щернови Борис усети прелестта на задружното семейство, каквото той нямаше. Да, първата година той бе чест гост в дома на банкера. После, когато стана приятел с Брезов, а чрез него и с Матов, започна да се срамува от тази своя връзка. Защото, благодарение на тях, той се запозна със социалистическите идеи и ги възприе като свое верую в живота. Ето защо смяташе, че трябва да скъса с Щернови, колкото и да му бе приятна компанията на малката Симон и баронеса Щерн. Повод му даде самият барон. Не много тактично той започна всеки път, когато се срещаха, да му говори за баща му, даваше му съвети, от които Борис не се нуждаеше, убеждаваше го да се помирят, докато Скарлатов се изпълни с неприязън към него и почна да го избягва. А накрая престана изобщо да ги посещава. Такава е съдбата на помирителя — недоволство и от двете страни.