Бяха изминали няколко години, когато той срещна Симон в университета. Беше вече студентка, която в хрониките на пресата наричаха „младата баронеса Щерн“. Видяха се в коридора на факултета по социалните науки и тогава остана изумен. Симон Щерн се бе превърнала в красива девойка. И, както преди, трогна го радостта и простотата, с която тя го хвана за ръката и взе да му разказва първите си впечатления от колегите, преподавателите, аудиториите, изпитите и цялото ежедневие в университета. Веднъж го настигна тъкмо когато се бе разделил с Матов и го попита кой е този странен и привлекателен човек. Той и разказа накратко. Друг път го завари в библиотеката и го помоли да й прочете нещо на български език. Той се учуди, но учтиво изпълни молбата й, като й прочете няколко страници от една повест на Матов. И всеки път, когато случайно се срещнеха, тя подчертаваше тази близост с него, сякаш искаше да каже: „Виждате ли, ето това е Борис! Той е по-умен, по-силен от вас и той е моят закрилник!“. Защото Скарлатов бе известна личност — отличен студент и най-добрият тенисист в университета. Един-два пъти я завари на тенис-корта, когато тя заедно с други девойки и младежи вече си тръгваше. Както винаги, тя весело се втурваше към него и му разказваше за успехите си на корта. Симон не преставаше да го пита защо не идва у тях на гости и настояваше да ги посети. А после застудя и до бала никъде не я бе срещнал…
Силен порив на вятъра завъртя и вдигна сбръчканите сухи листа наоколо. Той се загърна още по-плътно с пелерината си и се ядоса на себе си, че се поведе по прищявката на Симон. Какво ли я е прихванало да играе в тоя студ!… Най-после — по алеята право към него тичаше Симон. Пелерината й се вееше от вятъра. Тя спря задъхана и зачервена.
— Извинявайте…
— Вече си тръгвах.
— И щяхте да си отидете, без да ме дочакате?
— Симон, в това време няма даже кучета в парка! Какво ви е прихванало да играете?!…
— Не бъдете лош с мене, моля Ви…
Той я погледна. Лицето й бе помръкнало. Тя се прилепи с гръб към стената съвсем близо до него. Някаква жалост към нея го обзе. Видя му се толкова крехка и безпомощна… Но си помисли — какво ли може да се случи на едно момиче, обкръжено с всички грижи, задоволено от всичко!… Какво тя знае за тоя проклет живот?… Той разбра, че Симон не е дошла заради тениса, но не искаше по никой начин да разговаря с нея. Проблеми тя не можеше да има! Вероятно ще е някоя детинщина…
— Ако играем, да играем! Студено ми е! — рязко произнесе той.
Тя мълчаливо свали пелерината си. Беше по дълга вълнена пола-екосез87, английски обувки с подметки от суров каучук, бели плетени вълнени чорапи и бял пуловер. Скарлатов остави дрехите на една пейка. Изопна мрежата. Симон нямаше добра техника, но в замяна на това влагаше много жар в играта. Често пъти отбитите топки се извисяваха към него и понеже кортът нямаше ограда, Скарлатов трябваше да ги гони далеч по поляната. Играта и гоненето на топката го стопли.
— Ако искате да се научите да играете, елате на стената!
— Скучно ми е. Искам тука…
Симон тичаше по целия корт. Панделката, с която тя бе прибрала дългите си руси, къдрави коси, падна и сега те се развяваха от вятъра. Беше силно зачервена. Скарлатов, като се изключи гоненето на топката, се движеше малко на корта и повече я наблюдаваше. Тя не играеше, а сякаш лудуваше със самозабравата на дете. Понякога полата й се вдигаше от вятъра. Беше дългокрака, със стройни крака и извънредно подвижна. Колко е пораснала, си каза Борис. Той, който нямаше братя и сестри, изпитваше към нея някакво особено топло чувство. Тази игра на тенис го отвлече от невеселите му мисли, защото Скарлатов обичаше физическите движения. Спря играта, когато заваля. Симон беше изпотена. Дишаше бързо. Гърдите й силно се вдигаха и спадаха. Единият й чорап се бе смъкнал над обувката. Той й наметна пелерината. Прибра топките и ракетите. Симон го чакаше до стената.
— А сега тръгвайте! Ще настинете. Майка Ви Ви чака…
— Мама не знае, че съм тук.
Той се изненада.