— Изглежда никога не са те трепали както трябва. Иначе щеше да пееш друга песен!…
По-нататък Борис остана на масата безучастен. Пазарлъкът завърши с капаро от една трета. Втората трета щяха да дадат по средата на подготовката, а последната — след взимане на изпита.
— Ами ако не успеем? — попита един от сърбите.
А ти какво, глупако, аз ли да ти ги взема, искаше да викне Борис, но се сдържа. Вместо това, чу гласа на Брезов.
— Ако не ги вземете, последната трета няма да плащате!
Накрая дадоха определената сума и се отдалечиха на друга маса. Брезов потърка парите в небръснатото си лице.
— Виждаш ли, ето ти буржоазното общество в действие.
— Съвсем вярно! При свободната конкуренция винаги единият остава гладен. В случая — аз!
Двамата се засмяха.
Матов беше свършил работата си за този ден и келнерът му донесе голяма чаша кирш. Той отпи от нея и заговори на висок глас без всякакъв повод. Всички млъкнаха.
— На човек са нужни само пет неща, които не е трудно да получи: хляб, да яде, покрив, за да не го вали дъжд и сняг, дрехи — да се предпази от студа, работа, за да се уважава, и култура, за да помни, че преди всичко е дух, а не материя!… Кажете ми, кои от тия неща ти позволява буржоазията да имаш? Тя е готова да отнеме последното късче на сирачето! Разбира се, има разлика между буржоазия и буржоазия. Тук, в Швейцария, знаят, че магаре с камъни не се храни! Но така ли е у нас? Там буржоазията унищожава всичко! Унищожава горите, природните богатства, готова е да теслими България за бучка захар на който и да е! Нацията гладува, изражда се. Населението започва да намалява. От най-голяма нация на Балканския полуостров в скоро време ще се превърнем в най-малката! Защото нашият чорбаджия е мелез между вълк и свиня. Всичко изяжда, а каквото не може — издушва, и все е гладен! За нашия чорбаджия не важи правилото, което имат християнските народи — яж, но дай и на другия да яде! Не му взимай всичко! А и нашият политик е същият! Щом дойде на власт, иска да заграби всичко, да се наплюска! За него няма нищо трансцедентално! Той се ражда с чувството, че вечно ще живее. Затова песните на нашия народ за смъртта звучат толкова мрачно: „В ЧЕРНАТА земя ме зарови!“. И каквато буржоазията — такъв и Дворецът! Сякаш Фердинанд се е родил не на Запад, а в някой български пущинак. Но затова пък каква мания за величие! А и в обикновения българин тая мания е умопомрачителна!… Сложете последното българско говедо за министър-председател на Англия? И какво? Съвсем няма да се уплаши! Нито от отговорност, нито, че няма понятие как се управлява, а ще тресне юмрук по софрата и ще изреве: „Видяхте ли, бе! Най-сетне ме оцениха!“ Простотия, духовна дивотия, лошотия, завистливост, нетърпимост, безпощадност!…
В кафенето се чу възмутеният глас на Бижев:
— Вие, господин Матов, клеветите българина!
— Аз не говоря за българина, а за българската буржоазия, която управлява страната! А кой е погледнал в душата на българина? Кажете ми, какво се таи в нея? Той дори на собствената си жена не казва какво мисли!… Но ще дойде денят, когато омразата ще избухне. И тогава ще видите вие, синковци, българина!… Не само ще се изненадате, но и на очите си няма да вярвате. Защото тая натрупана злоба ще се разрази в апокалиптични картини…
В същото време в кафенето влязоха трима души. Единият беше висок с малки мустачки, изискано облечен и с мека шапка. Останалите двама бяха от този тип хора, които се запомнят. И двамата млади. Единият бе тънък, строен, прекалено слаб, с дълги коси и небръсната рядка брада, с трескав поглед в блестящи очи. Лицето му приличаше на икона. Пълна противоположност бе другарят му. Нисък, набит, с малко криви крака, едро, червендалесто лице и рижави, късо подстригани „а ла Бисмарк“ коси. Селския си кожен калпак държеше в ръка. Облечен бе в цивилен костюм, но от тъмнокафяв шаяк и без вратовръзка. Всички в кафенето се извърнаха и млъкнаха. Бижев скочи да ги посрещне. Изглежда ги водеше високият, строен и изискан мъж. Останалите двама млади имаха типичния израз на българи, попаднали за първи път в чужбина. Всички се отправиха към масата на матов и седнаха при него. Полека-лека монотонният шум от разговорите в кафенето се възвърна.
— Тия кои са? — попита Скарлатов.
— Полковник Стоев от Министерство на войната. Прочут аферист, картоиграч и женкар. Не за добро е дошъл в Швейцария… Другите двама са македонски терористи89.
89
Вътрешната македонска революционна организация (чиито представители са някои от героите на романа) в отделни моменти е упражнявала при крайна необходимост тактиката на терор. Тогава тази дейност няма такъв отрицателен резонанс и значение, както по-късно и особено вече в наши дни, защото е била свързана с благородни революционни цели. В създаването на революционната мрежа и подготовката на въстанието организацията се нуждае постоянно от пари за закупуване на оръжие и боеприпаси. Резултат на това са например т.нар. афери с отвличането за паричен откуп на Назлъм бей и на американската мисионерка мис Стоун. Някои буйни патриоти извършват терористични актове самостоятелно и независимо от организацията, какъвто е случаят с т.нар. солунски съзаклятници.
Динамитни атентати продължават и през всичките години след Илинденско-Преображенското въстание (вж. „Борбите в Македония и Одринско 1878–1912 г. Спомени“. Изд. „Български писател“, 1981). Целта е била да се покаже революционната непримиримост на организацията с турското робство, да се внесе смут и хаос в турската администрация и се настърви населението за борба.
След Първата световна война, когато настъпва ново, остро социално-класово и политическо разслоение в страната, когато коренно се променят условията за борба на македонското революционно движение, особено в окупираните вече от Сърбия и Гърция земи, националистическата върхушка на организацията се свързва с Военната лига и фашизираните елементи (вж. Палешутски, Костадин. „Вътрешната македонска революционна организация 1918–1924 г.“, Благоевград, 1983), терористическите акции изгубват своето революционно предназначение и се израждат в брутално насилие. Примери за това са завземането и кланетата в Неврокоп и Кюстендил, атентатът срещу Александър Стамболийски в Народния театър, убийството на Александър Димитров — министър на вътрешните работи в земеделското правителство, и още много други.
Опитът на македонското революционно движение в това отношение е много показателен и поучителен, защото сочи, че систематическото нарушение на равновесието между целта и средствата за постигането и води до израждане и погубване на благородния революционен смисъл.
Тесният социалист Марат Брезов в настоящия роман остро и принципиално осъжда терористическата тактика. За него и неговата партия освобождението на Македония „е дело на целия народ и може да се проведе само от революционна организация, дисциплинирани членове и революционни комитети“, но цялостното решение на македонския въпрос той вижда единствено в бъдещата Балканска федерация. „Нима тия наши дългокоси терористи — пита той младия Скарлатов — могат да повлияят върху хода на историята без Маркс и Енгелс?!“