— А защо отидоха при Матов?
Брезов не отговори веднага и пряко на въпроса.
— Впрочем — каза той, — с Матов сме в обтегнати отношения.
— Но на бала не бяхте!…
— Ти не си идвал тази седмица в кафенето.
— Случи ли се нещо?
— Бижев направи събрание в „Ландолт“ за събиране на помощи за македонското революционно движение. Фарс, който той ще представи в кореспонденциите си като многолюдно, патриотично събрание!… Бяха и двамата терористи със Стоев.
— Събраха ли нещо?
— От българин пари?! — удиви се Брезов на наивността на Борис.
Скарлатов погледна към масата на Матов. Четиримата разговаряха с наведени глави като заговорници.
— Единият нещастник, тоя, по-високият, изглежда е туберкулозен. Абсолютен маниак, но от възвишените!… За пет минути изтърси толкова глупости, колкото си нямаш представа!…
— Какви?
— Стария върховистки лозунг: Пари, оръжие, терор!… И очерта такава бъдеща картина на Македония, каквато може да се сравни само с Дантевия „Ад“.
— Никой ли от нашите не стана?
— Станах аз.
— И какво каза?
— Повторих тезата на нашата Партия… Че освобождението е дело на целия народ и може да се проведе само от революционна организация, дисциплинирани членове и революционни комитети!… Че решението на македонския въпрос е само в бъдещата Балканска федерация!
— Публично ли се скара с Матов?
— Не. След събранието разменихме няколко думи… неприятно ми е да говоря.
— Какви думи? — настояваше Борис.
— В неговия стил… че не е важно откъде ще тръгнеш за истината, важното е да я стигнеш… аз — обратното, и така…
Двамата помълчаха, а после Борис каза:
— Тия наши махленски кавги… Тая наша провинциалност ме отчайва…
— Но, Борисе, помисли, нима може в днешно време да се дава предимство на националните революции, а не на социалните, на общочовешките?! Нима тия наши дългокоси терористи могат да повлияят върху хода на историята без Маркс и Енгелс?! И Матов — в такава компания! Жалко!…
— Не забравяй, че Матов е свързан с македонското революционно движение!
— Нямам нищо против! Но защо има работа с тия типове?
— Може би в едно революционно движение такива типове не са малко и не могат да се пренебрегнат?
— Всеки компромис има далечни последствия!
Борис видя как Матов стана от своята маса, като остави тримата на нея, и тръгна към тях. Беше любезен и усмихнат.
— Здравейте! — поздрави той.
— Здравей! — отвърна Борис.
Брезов само кимна с глава.
— Имам една молба към вас двамата… Бихте ли дошли тази вечер в „Петте бора“?
— А по какъв повод? — попита Брезов.
— Ще хапнем, ще разговаряме, ще се веселим…
— Само това?
— И ще поговорим по една работа. Имам нужда от вашата помощ и вашите знания.
— Ако е свързано с тия, които седят на масата ти, няма да дойда.
— А ти, Борисе?
Скарлатов погледна Матов. В очите му имаше молба. В тоя момент той се разкъсваше между двамата си единствени приятели и, все пак, не можеше да откаже на Матов.
— Аз ще дойда.
Глава пета
Беше късна вечер. Двамата седяха край масата близо до печката, която съдържателят бе разпалил до червено. Бяха единствените в този късен час в тая таверна90 с причудливото име „Петте бора“, макар наоколо и да нямаше помен от такива дървета. Издигаше се върху пясъчна ивица край езерото, извън града, цялата дървена. Матов я бе открил случайно преди години. Понякога той идваше тук да вечеря и да изпие нещо в тишина. За това заведение знаеха само Брезов и Скарлатов. Съдържателят бе италианец с многобройно семейство, който живееше тук. Той бе обслужил клиентите си и ги бе оставил сами. Някъде от кухнята долиташе разпалена италианска реч. Борис бе доволен от вечерята: наденици, свински котлети, младо вино от юра, питка, сирене… бе ял за трима души. Сега те мълчаха и гледаха през малките прозорчета как се сипе снегът навън. Беше завалял внезапно, на вълни, и трупаше не с часове, а с минути. Скоро всичко побеля. Първият сняг за годината падна. Матов пиеше кирш, а Скарлатов коняк.
— Винаги първият сняг дълбоко ме е вълнувал. Все очаквам, че ще ми се случи нещо много, много хубаво и радостно… — каза Борис.